Смъртта на Бог: Най-тежкото бреме

Безумният човек – Не сте ли слушали за онзи безумен човек, който отишъл посред бял ден със запален фенер на пазара, като непрекъснато крещял: “Търся Бога! Търся Бога!” – тъй като там се били насъбрали мнозина неверующи, виковете му събудили голям смях…. Безумният човек се втурнал сред тълпата и пронизал всички с поглед: “Къде е отишъл Бог ли?” извикал той. “Ще ви кажа. Ние го убихме – вие и аз! Всички ние сме неговите убийци”.
Веселата наука, 125.1

Ницшевата метафора за “смъртта на Бог” означава краха на всички най-висши принципи, ръководещи познатите ни до този момент светогледи. Смъртта на Библейския Бог не просто връща света в състоянието, в което винаги е бил, а по-скоро ни завещава свят, изгубил предишния си смисъл. Единствено кикотещата се тълпа, наобиколила “Безумеца”, вярва, че светът с Бог и без Него е едно и също. Но ако под “свят” разбираме човешкия свят, онзи, за който сме загрижени, онзи, в който кълнят нашите нужди, желания, радости и въжделения, то за него има значение дали е бил сътворен и дали неговият Творец се е явил пред своето творение като Спасител.

Безумецът носи послание за състоянието на света, което тълпата не е в състояние да провиди: а именно, че “интимната” връзка между Бог, Свят и Човек – основните понятия на европейската мисъл – се руши. И началото на този процес можем да видим във възникването на модерния научен светоглед през XVII век: дехуманизирането на света. Неумолимото разпадане на отношенията между Човека и Света играе основна роля в него. Зараждащият се дехуманизиран свят, светът, който вече не говори на човека откъм самите си дълбини, се превръща в мъртъв свят. Прелюдията към смъртта на Бог е смъртта на Света.

Ницше формулира като отсъствие на света тоталния колапс на досега съществуващите цели и ценности – тяхното цялостно лишаване от реалност. Според него за разлика от древните, модерният човек вече не обитава един вечен свят, създаден за него. Той се движи “далече от всички слънца”, падайки непрекъснато “из някакво безкрайно нищо” (Веселата наука 125). Но тъй като за него смисълът на възвестената смърт на Бог все още е далечен и неясен, той все още живее, сякаш Бог е сътворил света, макар и вече да не вярва в него. Според Ницше образите на света и на самия себе си, очертани от човека, са екстернализации на собствените му цели, ценности, грешки, истини и предразсъдъци. И по-точно – онези, които напускат битката за целите и ценностите като победители, придават формата на света, в който ще живеят бъдните поколения. Те се превръщат в техните “по-висши хора”. Същностната природа на тези цели и ценности, т.е. фундаменталната структура на света, към който принадлежат, остава една и съща, независимо от нищожните или значителни разлики между отделните традиции или между историческите треактории на вярванията.

Моралното съзнание на съвременните европейци например очевидно носи своето християнско наследство. Дори възникването на модерния атеизъм не отваря място за някаква форма на “примитивно”, предхристиянско съзнание. Вместо това то се трансформира в секуларизирана разновидност на същия този морал – една от неговите приемливи и уместни предпоставки. Фактът, че за индивида, организиран около самия себе си, е необходимо (непочтено) да представи собствената си ограничена воля като воля за истина, не означава, че той вече не може да различава добро и зло. Той дори би могъл да заостри тази разлика, ако това служи на интересите му. С думите на Безумеца това означава, че модерният човек не е в състояние да осъзнае смъртта на Бог като свое дело. В свят, изоставен от Бог, не моралът отсъства: това, което вече не е там, е честността: способността да приемеш трагичните следствия от това, че си в света.

Най-голямата тежест – Какво ще стане, ако някой ден или някоя нощ в най-самотната ти самота към тебе се прокрадне един демон и ти каже: “Този живот, какъвто сега го живееш и си го живял, ще си принуден да изживееш още веднъж и още безброй пъти и в него няма да се случи нищо ново, а всяко страдание и всяка радост и всяка мисъл и всяка въздишка и всичко неизказуемо дребно и велико в твоя живот ще трябва да се повтори, и всичко в същия ред и в същата последователност… Няма ли да се хвърлиш ничком и да скърцаш със зъби и да проклинаш демона, изрекъл тези слова? Или си изживял веднъж някакъв чудесен миг, когато би му отвърнал: “Ти си Бог и никога не съм чувал нищо по-божествено!”2 (Веселата наука, 341)

Идеята за Вечното зъвръщане, така както Ницше я схваща, включва способността да гледаш към живота си отвътре и желанието да отхвърлиш всички “външни” гледни точки. Свръхчовекът – онзи, който е в състояние да идентифицира собствения си живот като тоталност на екцизстенцията, не е безсмъртно същество. Нищо у него не е вечно. То не притежава друг живот освен този, който живее сега. Но този живот, казва Ницше, е вечен: “Този живот – твоят вечен живот”.

Тълкувателите на Ницшевата идея за Вечното завръщане се сблъскват с проблеми в мига, в който се запитат дали тя би могла да бъде задоволително обяснение на света – такъв, какъвто го познаваме. Те приемат подобна визия за възможна космологична теория сред много други и стигат до извода, че като такава тя е некохерентна. Един от източниците на възникналото затруднение е, че се приписва твърде голяма тежест на Ницшевите многословни пасажи от непубликуваните му трудове, в които той се опитва да предложи научно “доказателство” на своята теория. Имайки предвид относително кратките бележки, които й посвещава в публикуваните си текстове, подобен подход е разбираем. И все пак той не е методологически издържан: тези критики пренебрегват факта, че нашият свят, какъвто го познаваме в опита си, е несъизмерим със света на вечното завръщане. С други думи, не съществува един свят, който да е винаги наличен “субстрат”, по отношение на който Ницшевата фундаментална идея да представлява възможна космологична хипотеза.

Въпросът, който тези критици би трябвало да поставят, но не го правят, е: “Какъв е светът, в който Свръхчовекът би могъл да живее?” Дали светът, който “вие самите трябва да сътворите”, е сравним с този, в който ние живеем? Според разбирането на Ницше, начинът, по който един свят се ражда и възможността изобщо да се роди, не може да се отдели от това как той е и какво е. Например светът на Заратустра – множество от творящи/самотворящи се ядра на мощ, не може да е същият като света, създаден от нищо – ex nihilo. Ако използвам формулировката на Томас Кун, може да се каже, че вместо да разглеждаме един и същ свят по два различни начина, ние в действителност виждаме два напълно различни свята. Затова, раждането и упадъкът, познати от всекидневния ни опит, не ни казват нищо за вечното ставане на световата тоталност.

Основна характеристика на Ницшевата концепция за “тоталността на света” е, че тя никога не е била, не е станала това, което е сега, а е по-скоро вечно ставаща. Тя няма произход и следователно няма и цел: светът винаги вече е завършен във всички свои конкретни проявления, винаги вече е готов и винаги вече е при своята цел. В една от малкото си речи, посветени на вечното завръщане (“За видението и загадката”), Заратустра пита: “Не трябва ли онова от всички неща, което може да върви, да е извървяло веднъж вече тази дълга улица? … И не са ли по този начин всички неща тъй здраво преплетени в един възел, че този Миг да тегли след себе си всички грядущи неща? Следователно и самия себе си?” (Тъй рече Заратустра, 171)3. Оттук следва, че всичко, което може да се движи, в края на краищата се движи към самото себе си.

Нека илюстрираме характерния за Ницше тип мислене с пример от музиката. Не можем да твърдим, че целта и смисъла на музикалното изпълнение е да стигне до последната нота, нито пък, че във всеки момент творбата е каузално свързана с предходните или следващите части. В същото време партитурата задава структурата и следването на нотите с неотменима необходимост. Ние чуваме музиката винаги само във времето и никога не чуваме нейната цялост: срещаме се единствено с нейните отлитащи (бягащи) звуци (ноти). Постоянното присъствие на изпълнението пробягва последователно през непоследователното, едновременно (съгласувано) биване на звука. Насладата от съвършено изработеното и изпълнено музикално произведение произтича от факта, че можем да преутвърдим цялата партитура във всяка отлитаща нота.

Горният пример ни помага да изясним какво означава светът да е винаги вече завършен. Изразите, които използва Свръхчовекът – “вселена” или “тоталност на света”, – не се отнасят просто до пространствения му обхват, но и до времевата му цялост. Вечното завръщане, като разбираема идея, утвърждава, че цялостта на света винаги вече е завършена – във всеки от моментите си: завършена е във всяко единично случване на световната история. Присъствието на изпълнението във всяка актуално “прозвучаваща” нота преминава през всички точки на “произведението”. Твърдението, че светът е завършен отвеки – че е винаги вече готов в своята цялост, – не означава, че някакво същностно ядро на световната история присъства в обикновените вериги от формални промени. Извечната завършеност на света означава, че в неговата пространствена и времева тоталност – по време на целия му ход – той винаги вече е цялостен. Това сега, което осветява единичните моменти, е вечно завръщащо се настояще. Вечното завръщане не означава, че тоталността на света се повтаря циклично, отново и отново. Това би обвързало Ницшевата концепция с възгледа за вселената като безкраен набор от цикли. Но както следващият пасаж показва, той отхвърля подобна интерпретация: “Ставането принадлежи на повторението – затова, фалшиви аналогии за раждането и отминаването като тези за звездите, приливите, деня и нощта или сезоните, представляват неадкеватен образ на вечното завръщане.” (1880, [11] 157)

Накратко, в концепцията за Вечното завръщане, уникалният миг на настоящето извлича своята вечна кръговост от винаги вече съществуващата тоталност на света. Истинският Свръхчовек “от плът и кръв”, който може да приеме мисълта за вечното завръщане като своя собствена – т.е. който има силата да я превърне в част от своята плът и кръв, – ще направи времевата цялост на света свое собствено настояще. Прагът, на който е застанал, ще бъде прагът към вселената. Вечното завръщане при-хожда вечно – то няма “начална точка” и нищо предхождащо го. Ако формулираме тезата на Ницше донякъде парадоксално, можем да кажем “всичко винаги се случва за първи път, защото съществува само един кръг”. Щом самото време тече кръгово, винаги назад към самото себе си, тогава неговото цяло няма начало: животът е вечен, завинаги.

Свръхчовекът снема от себе си бремето на предходния свърхестествен свят. В същото време се освобождава от моралните предписания ведно с тежестта от всички свои минали действия. Именно мисълта за вечното завръщане го отвежда там, където той може да направи всичко за първи път. Във властта на вестителя й е възникването на всеки миг като абсолютно начало. Моралността на действията му е вкоренена в самата себе си, а не в някакъв предварително положен кодекс. В този смисъл Свръхчовекът рязко контрастира на фона на онзи, който Заратустра нарича “последния човек”. Той е вместилището на бъдещето и като такъв не може да бъде двигателят на времето. Неговото време е време на очакване. Той чака бъдещето, което ще донесе “по-добро”, когато поне внуците му ще водят по-добър живот. Специфичността на този тип бъдеще се крие във видимостта му само от хоризонта на последния човек: бъдещето все още не е тук, но неизбежно ще дойде. Като такова, то просто е продължение на настоящето – бъдещето отвъд този хоризонт никога няма да стане видимо за последния човек. Неговото безкрайно настояще е подобно на една безкрайно дълга линия, отвъд която няма нищо. Той не притежава действително бъдеще. Разбира се, това не означава неговото пълно отсъствие във всекидневен смисъл. “Бъдещето”, както обикновено се разбира, винаги идва под формата на монотонно следване на настоящи моменти, без прекъсване. Последният човек е последен, защото след него няма никой. Който и да го следва, той пак ще бъде последен човек, защото ще принадлежи към същия свят, към времевия хоризонт на последния човек. Заради това той може да е само още един “последен човек”. В този смисъл той не е последен по отношение на предхождащия го, а единствено от позицията на един радикално различен хоризонт: на Свръхчовека. Неговото време осъжда времето на последния човек да бъде последното. И в него той повече няма място. Защото е дошло време за творение и спасение.

В една от основните глави (“За спасението”) на творбата, носеща името му, Заратустра казва: “Да спасиш потъналото в миналото и всяко “тъй беше едно време”, да превъплътиш в едно “тъй го исках аз” – единствено това би означавало за мене спасение!”. Какъв е смисълът на това енигматично твърдение? Възможен ключ към отговора на този въпрос може да се търси в предхождащите го редове: “Аз бродя между людете като между отломъци на грядущето: на онова грядуще, което съзирам с погледа си. И моите творчески мисли и стремежи са включени в това, да съчетая и обединя в единство отломъците и загадката, и зловещата случайност”. Опирайки се на това и на предложения анализ на Вечното завръщане, можем да кажем, че от позицията на Свръхчовека светът на последния човек се състои от разпилени отломки. И единствено наследената морална канава – изтъкана от страховете и надеждите на живелия до този миг човек – ги удържа в едно. Съзидателната мощ на Свърхчовека разрушава този изкуствен свят, за да сътвори нов от фрагментите му. В този смисъл, ако времето и светът на последния човек са хомогенни, новият свят представлява вечно избухване на всяка нова “нота” в без-различната тоталност на света. Това също означава, че само творецът в мига на сътворяването може да каже: “Да!” на “Така беше”. Единствен той може да утвърждава вечното настояще на света във всеки негов миг.

Тук трябва да попитаме: “Какво общо в края на краищата имаме ние със смъртта на Бог или с вечното завръщане?” Знаем, че към края на своя живот Ницше загубва разсъдъка си. Но би било твърде лесно да кажем, както много други преди това, че идеи като тези могат да се родят само в главата на безумец. Диагнозата, която той поставя на християнския свят, не бива да ни оставя безразлични: не бива да приемаме с лекота присъщия ни атеизъм. Личният отговор на Ницше на двойното предизвикателство – да изгубиш вярата си, но да не можеш да живееш без нея – е сътворяването на образа на новия Творец: онзи, който е способен да едини отново Човека и Света. Но той е усещал, че за да постигне това, човекът трябва да започне да мисли откъм собствената си екзистенция: най-тежкото бреме.