Популизъм, локални интереси и руска пропаганда

Преди повече от две години малка група български социални и хуманитарни изследователи започнахме да се впечатляваме от надигането на антилибералното говорене и макар от здрав разум да го отдавахме на последиците на кризата, планирахме да го изследваме. През 2016 г. проведохме изследването. То е голямо и обхваща медийно тиражираните дискурси за период от 4 години и всекидневните нагласи към техни основни фигури и послания. Не сме изследвали източниците на финансиране, но някои неща са очевидни и без това. Изследването ясно идентифицира типове антилиберално и антидемократично говорене, които в България без съмнение са пропагандни и проруски.

И какво беше нашето изумление да чуем идентифицираните от изследването ни опорни точки от новия американски президент Доналд Тръмп:

• Етаблираните либерални медии са „врагове на народа“;
• Гражданските протести са купени; зад тях стоят „професионални протестъри“;
• „Съдилищата са бавни и политизирани“ (т.е. не са независими).
• Нацията „преди всичко“;
• НАТО е „остаряло“!

Можем ли просто да допуснем, че дългата ръка на Москва връзва в едно езиците на Тръмп и на българските медии? А в добавка и на Виктор Орбан, Ярослав Качински, Марин Льо Пен? Да, Кремъл води пропагандна война срещу запада, но официалните руски медии, както и инфилтрираните по места проруски медии, съвсем не могат да постигнат тотално глобално покритие.1При все това техните послания – национал-суверенизмът, критиката на хегемонията на запада и на човешките права, антиамериканизмът и евроскептицизмът, подриването на независимостта на либералните институции (на медиите, на съдебната система, на неправителствения сектор, на гражданските протести) – покълват, и то в разнородни социално-политически и културни контексти. С какво резонират там?

Тук ще представим резултати от нашето изследване, водени от хипотезата, че сме свидетели на формирането на общ популистко-пропаганден фронт, който групира и разгръща сили, процеси и актьори с различен мащаб, структура и степен на организираност, каквито са центровете за стратегически изследвания и анализи, центробежните сили на популярните недоволства, опортюнистичните политически играчи и локалните бизнес интереси, големите промени в енергийните пазари и нарастващата трудност на либералните управления да се организират като форма на баланс на цялата тази сложна и динамична мрежа. Колкото и мащабно да е, нашето изследване не разнищва цялата тази мрежа, но дава посоки да се осмисли защо обикновеният човек от улицата, Доналд Тръмп и Кремъл говорят едно и също.

Работата е там, че руската пропаганда, каквато несъмнено има, кооптира значения от западната грас руут критика на либерализма и глобализацията, преработва едновременно лявата и дясната популистка критика в национал-суверенистки и геостратегически термини и ги връща обратно като свободен ресурс за подриване на либералната демокрация отвътре. И обратно: различни локални актьори заемат „руския пропаганден пакет“ или части от него, за да ги използват за своите популистко-политически и/или специфични икономически цели.

Казано иначе, свидетели сме на взаимно опрашване между популистката критика отдолу по места, от една страна, локалните икономически агенти, свикнали да паразитират около държавата, от друга, и анти-либералната пропаганда на държавно контролираните руски медии, от трета. Става дума за процес, при който различни актьори, без непременно да знаят един за друг, формират общ популистко-пропаганден дискурсивен фронт, формират специфичен „език“, който работи с ограничен набор от интерпретативни клишета. Надигането на този фронт е важен момент от цялостния процес на изместване на политическата демаркация днес – демаркация, която все по-малко е по линията ляво-дясно и все повече е по линията либерализъм – антилиберализъм, глобализъм-изолационизъм. 2

Неговото надигане, макар и да не е просто национален феномен, за България бе детайлно анализиран в изследването „Анти-демократичната пропаганда в България. Информационни сайтове и печатни медии, 2013-2016 г.“. Количествените данни от изследването са стряскащи. Ще припомним, че за периода 2013-2016 г. броят на евроскептическите публикации на български език нараства 16 пъти на годишна база; броят на публикациите анти-САЩ и анти-НАТО нараства 34 пъти; броят на статиите, които във вътрешнополитически план атакуват независимостта на медиите, на съдебната система и плурализма на гражданското общество, нараства 23 пъти; а броят на публикациите, които възхваляват Русия за едно или друго (нарастналата й „политическа и духовна мощ“, „руското оръжие“ и др.), нараства от 42 до 144 пъти. Както се вижда, в българското публично пространство след 2013 г. разгръщащият се популистко-пропаганден дискурсивен фронт е отчетливо „про-руски“, макар данните да показват, че той не във всички случаи е директно инспириран от Русия.

В тази статия ще конкретизираме и стесним горната хипотеза до няколко въпроса като използваме данни от Изследването. Какви са опорните точки – интерпретативните клишета – на анти-либералния популистко-пропаганден фронт в България? Каква точно е ролята на Русия за надигането му? Какви типологично са актьорите, които използват езика на анти-либералната и анти-демократична пропаганда? Как в езика на антлибералното говорене се преплитат и наслагват популистки и пропагандни послания?

Изхождаме от допускането, че България е специфичен, но не и изолиран случай – тя може да бъде използвана като лаборатория за анализ и на други контексти.

Опорните точки на анти-либералната пропаганда (резултати от семантичния анализ)

Използваме термина „пропаганда“ – а не далеч по-популярния днес „дезинформация“ – за да хвърлим светлина не толкова върху „фалшивите новини“, които са само малък сегмент от съвременните техники за влияние върху общественото мнение, и дори не върху „хакерството“, „троленето“ и употребата на социалните мрежи, върху които се концентрират повечето съвременни изследвания.3Далеч по-важна за нас е класическата функция на пропагандата да дисеминира „общи интерпретации“4– опорни точки, стереотипни клишета, – които се превръщат в примитивна „граматика“, която рамкира езиковите артикулации на света за множество от индивиди. Отчитаме, че за разлика от времето на Студената война, днешната анти-либерална пропаганда е по-слабо идеологична – тя е преди всичко негативна, субверсивна, не предлага алтернативен позитивен образ на света, а преди всичко подрива общественото доверие в либерално-демократичните принципи и институции. И все пак тя работи именно чрез дисеминацията на опорни точки.

За да ги уловим, избрахме да анализираме българските печатни медии и информационни сайтове в периода 2013-2016 г. Причините за този избор са няколко: 1. Печатните медии и информационните сайтове в България са икономически най-уязвими, поради което бързо се таблоидизират, а и са отворени за икономически и политически влияния – приходите от продажби при тях драматично спадат, а след 2002 г. спадат и приходите от реклама, която се пренасочва към националните телевизии и социалните мрежи;52. От друга страна, печатните медии и информационните сайтове са основен производител на медийно съдържание, което бива възпроизвеждано както от телевизии и радиа, така и в социалните мрежи.

Изследването протече в три фази: 1. Семантичен анализ на пълните двумесечни издания на 20 български информационни сайта и печатни медии (юли-август 2016 г.); 2. Честотен анализ за периода 2013 – 2016 г. в електронния архив на 3080 сайта и вестника на български език; 3. Контент-анализ на 3305 отделни публикации от 8 типологично различни медии.

В първата фаза чрез семантичен анализ и чрез контент-анализ на 597 публикации бяха идентифицирани четири семпли и взаимосвързани анти-либерални и анти-демократични тези:

• „САЩ и НАТО са световен хегемон-кукловод, който дърпа конците както на Брюксел, така и на националните правителства“;
• „Европа загива поради своя културен упадък („либерастия“), под ударите на мигрантското нашествие, отприщено от САЩ, и заради безволевата и марионетна европейска бюрокрация („еврокрация“). В крайна сметка Европа загива заради това, че е обединена: ЕС е конструкция, обслужваща интересите на САЩ и на глобалните корпорации, и е враг на европейските народи“;
• „Русия се въздига. Макар че е жертва на западна агресия, Русия е пазител на исконния си суверенитет и на традиционните ценности и всъщност е същинският спасител на Европа“
• „Либералните елити на България са продажни: Гражданските движения, правозащитните организации, независимите медии, прозападните политици и партии, са представени като едно неразличимо цяло и всички те са „чужди агенти“ – марионетки на чуждестранни интереси“.

Дотук изненада няма – като се вземат предвид и някои вариации, това са многократно изследваните опорни точки на официалната кремълска пропаганда.6

Връзката между горните опорни точки е конспиративна, а конспиративната граматика е проста: Глобален кукловод (най-често в ролята попадат САЩ и НАТО или пък Сорос)7–марионетки (тук попадат всички неудобни институционални и персонални актьори) –жертва („народът“). В международен план конспиративната логика служи за дискредитация на правата на човека, които биват представяни като параван за прокарване на „хегемонни интереси“ (с това се елиминира всякакъв международен натиск и контрол върху провеждащия пропагандата „суверенен“ агент). Във вътрешен план конспиративната пропаганда служи за заглушаване на всеки неудобен говорител, който бива представян като „агент на чужди интереси“ (с това се елиминира вътрешният натиск и контрол). Разбира се, пропагандната употреба на конспирацията не е нещо ново: заклеймяването на „враговете на народа“ – във вътрешен и външен план – е добре познато от времето на сталинизма като ефективен и зловещ механизъм за консолидиране на тоталитарната власт, а в по-смекчен вариант – засега – то работи и за консолидиране на авторитарно-олигархичната власт на сегашния режим в Кремъл. Какви обаче са произходът и функциите на този речник на конспирацията в България – страна-член на ЕС, с устойчиви проевропейски обществени нагласи в последните десетилетия, с ако не добре работещи, то поне не напълно пленени демократични институции? Кога и как се развихря анти-либералният дискурсивен фронт?

Едно от важните емпирични открития от семантичния анализ бе, че всяка от опорните точки на пропагандата вече е снабдена със свой специфичен речник (идиолект) – към всяка опорна точка бе изолирано семантично гнездо от етикети и етикетиращи фрази, чрез които тя бива провеждана. Например евроскептичното гнездо е обобщено в списък от 53 ключови думи, специфични изрази и фрази като „гейропа“ и „европейска олигархия“. Четвъртото гнездо, предназначено за дискредитиране на българското гражданско общество и на вътрешнополитически опоненти, е най-богато – към него са изолирани 119 ключови думи и изрази от типа на „толерасти“, „соросоиди“, „грантаджии“, „либерални фашисти“, „западни лакеи“ и пр.

Именно наличието на общи опорни точки, задаващи конспиративна „граматика“ на артикулацията на света, както и на специфичен „речник“ в добавка, е онова, което ни позволява да говорим за „пропаганда“ и за „език на пропагандата“ в по-тесен смисъл (като отчитаме високата степен на съвпадение на българските опорни точки и на речника им с тези на официалната руска пропаганда).

Освен това наличието на специфичен речник – идиолект – позволява и честотен анализ чрез машинно измерване на броя статии, ползващи този речник (чрез ключови думи).

Надигането на анти-либералния фронт и връзките му с политическия календар (резултати от честотния анализ)

Казахме, че броят публикации, възпроизвеждащи една или друга от горните опорни точки, нараства между 16 и 144 пъти на годишна база, ако сравним 2016 г. с „далечната“ 2013 г. Данните са от машинен анализ на броя статии, провеждащи всяка една от пропагандните тези – анализ, осъществен в електронния архив на 3080 информационни сайта и вестника на български език за периода 1 Януари 2013 – 31 декември 2016 г.8

Ето само някои основни данни и изводи от измерването на честотата на употреба на отделните опорни точки:

Опорната точка „Продажните елити на България“, подриваща гражданските движения, независимите медии, правозащитните

организации и прозападните политически лидери и партии, е най-често възпроизвежданата. За нея е изработен най-широк речник от етикетиращи думи и фрази. Освен това тя е единствената, по която има натрупване на публикации още през 2013 г. (494 статии). Макар при нея нарастването да не е най-стръмно (ръст на честотата на употреба от 26 пъти за 4 години: 11 394 статии през 2016 г.), все пак броят статии, ползващи това семантично гнездо, остава близо два пъти по-висок от всички останали семантични гнезда до края на периода. Чрез анализ на съдържанието на публикациите в пикови дни установихме, че статиите, провеждащи тази опорна точка, най-често дискредитират пряко про-реформистки движения и инициативи (анти-правителствените протести от лятото на 2013 г., опитите за провеждане на сериозна съдебна реформа след 2014 г. и др.), както и поддържащите тези инициативи граждански организации, медии и политически актьори. Абсолютният пик на подобни публикации е на 13 ноември 2016 г. (232 публикации само за този ден) – това е датата, на която сегашният президент Румен Радев печели изборите на втори тур (при пояснение, че предизборната му кампания до голяма степен е изградена върху руските опорни точки: „Крим е де факто руски“, „санкциите срещу Русия вредят на България и ЕС“, „българската политика да се прави в България, а не в чужди посолства или държави“ и др.)

Нарастването на честотата на подриване на гражданското общество и на про-европейските политически елити, както и връзката на пиковете с вътрешнополитическия календар, може да се види на следната графика: Графика 1

Антимайданските опорни точки на Кремъл се взимат наготово за вътрешно-политически употреби и цели. Това, което през 2013 г. все още предстои да се случи, е обвързването на тези вътрешни употреби с директното провеждане на геостратегически тези.

Защото външнополитическите пропагандни тези през 2013 г. на практика липсват: Евроскептицизмът във вестниците и сайтовете е слаб (109 публикации през 2013 г. оплакват „Залеза на Европа“ – за сравнение 1841 са статиите през 2016 г.), а анти-американизъм и анти-НАТО дискурси почти няма (69 публикации през 2013 г. – спрямо 2361 през 2016 г.).

Възхвалата на Русия в България през 2013 г.също е на много ниски нива. Трябва да уточним, че опорната точка „Въздигането на Русия“ за целите на честотното измерване бе подразделена на пет отделни пропагандни под-тези: 1. „Нарасналата политическа и духовна мощ на Русия“ (със семантично гнездо от епитети, изграждащи общия позитивен образ на Русия); 2. „Враговете на Русия“ (епитети и фрази, етикетиращи критиците на Русия като нейни „врагове“); 3. „Мощта на руското оръжие“ (епитети, възхваляващи качествата на руското въоръжение и армия); 4. Крим и Украйна (епитети, провеждащи официалната руска теза, че Крим е исконно руски, а Евромайданът е западен опит за преврат в Украйна); 5. Санкциите срещу Русия (епитети, провеждащи руската теза, че санкциите след анексията на Крим са несправедливи и са част от войната на запада срещу Русия). Целта на това разчленяване на възхвалата на Русия на отделни под-тези бе да се засече доколко и кога в българското медийно пространство директно влизат специфичните тези на официалната руска пропаганда.

Данните са стряскащи: Логично, през 2013 г. дискурс срещу санкциите няма, тъй като те не са въведени. През 2016 г. обаче търсенето регистрира 4005 публикации, съдържащи ключовите думи на този дискурс.

Също така публикациите, подържащи официалната руска теза за Крим и Украйна, през 2013 г. са 56 (концентрирани изцяло в края на годината, след началото на Евромайдана). За да достигнат до 6109 статии през 2016 г.

През 2013 г. Русия няма врагове в българските медии, макар ЕС и НАТО отдавна да са стигнали сегашния си формат (регистрираме маргиналните 54 публикации). През 2016 г. обаче фрази от типа „врагове на Русия“, „агресия срещу Русия“, „война срещу Русия“ и пр. вече се срещат в 7511 публикации.

Директната възхвала на руското оръжие скача от 22 (2013 г.) на 745 (2016 г.) публикации, а общата възхвала на Русия – от 44 на 1326 публикации.

Изводът е: руските пропагандни тези влизат директно в българското медийно пространство в края на 2013 г. (след началото на Евромайдана) и особено отчетливо през март 2014 (анексията на Крим).

Рекорд по разпространение сред пропагандните тези държи опорната точка, че Русия е жертва на агресия от страна на запада(обградена е от „врагове“); спрямо нея другите общи тези – възхвалата на руската политическа и духовна мощ и мощта на руското оръжие значително отстъпват по брой публикации. С това се потвърждава наблюдението за предимно негативния и подривен характер на съвременната пропаганда, прицелен много повече в дискредитирането на либералната демокрация, отколкото в изграждането на позитивен образ, предлагащ алтернативен начин на живот. Данните показват също, че двете практико-политически тези на официалната руска пропаганда – „Крым наш“ и „Евромайданът е пучь, дирижиран от запада“, както и тезата за несправедливостта на западните санкции – имат специфична доминация: те бележат най-устойчив и стръмен ръст от 2014 до края на 2016 г., а и постигат значително насищане на медийното пространство. Графика 2 – руските теми

Преките връзки на българската проруска пропаганда с руската официална пропаганда са отчетливи при сравнението с международния и по-точно с руския политически календар и бяха потвърдени при анализа на съдържанието на публикациите в пикови дни. Всичките пет про-руски тези започват своето постепенно надигане след събитията в Украйна през ноември-декември 2013 г., бележат стръмен пик около анексията на Крим през март 2014 г., следват спиралата на налагането на санкциите през юли и септември 2014 г. и ескалацията в Донбас през същата година, бележат нов пик около празненствата от годишнината от анексията на Крим през 2015 г. в Русия, експлоатират мигрантската криза в Европа през 2015 г. и репрезентират руската намеса в Сирия като част от акцията по „спасяване на Европа“, за да отбележат нови пикове около срещите на Г-7 в Давос и на НАТО във Варшава през 2016 г. Можем спокойно да кажем, че честотата на про-руските публикации в България се диктува от руския политически календар. Особено показателни в това отношение са пиковете по всичките про-руски теми при тържествата за годишнината от анексията на Крим на 18 март 2015 г. и покрай 9-то майския военен парад в Москва същата година, които са специфично руски събития, получили непропорционален резонанс. Също така по мигрантския въпрос пропагандните публикации реагират не толкова на отварянето на границите от страна на Меркел, колкото на изказването на Путин в Душанбе, обявяващ Русия за спасител на Европа от мигрантското нашествие (пик от 15 септември 2015 г.).

Особено впечатляващо е също така, че евроскептичните („Залезът на Европа“) и анти-американските и анти-натовски публикации („САЩ/НАТО като глобален хегемон-кукловод“) също следват руския политически календар – те стартират в края на 2013 г. и имат аналогични пикове: Графика 3 – обобщено за геостратегическите тези

Обобщаващият извод е, че при всички геополитически пропагандни тези – „САЩ/НАТО като глобален хегемон-кукловод“, „Залезът на Европа“ и „Въздигането на Русия“ – масовото разпространение започва едновременно и следва приблизително една и съща „руска“ крива в своите пикове.

Така представени, данните изискват отговор на два важни въпроса:

1. Защо пропагандният речник влиза в масова употреба най-напред за разправа с вътрешно-политическите опоненти и с гражданското общество?
2. Каква по-точно е ролята на Кремъл за надигането на популистко-пропагандния фронт в България? И какво идва от местните играчи?

2013 г. е върховата година на новия тип граждански протести в България . (затова изследването я избира за отправна точка). Тя започна с масови анти-монополни протести срещу липсата на държавен контрол върху електроразпределителните дружества през януари и февруари, довели до оставката на правителството на Бойко Борисов, а след кратко затишие и избори, през юни 2013 г. избухват отново масови и изключително продължителни анти-олигархични протести (траяли с различен интензитет до средата на 2014 г.), предизвикани от назначението на един от българските олигарси – Делян Пеевски – за шеф на ДАНС9и в крайна сметка довели до оставката на тогавашното правителство на Пламен Орешарски.10Българските граждански протести от 2013 г. в определен смисъл са кулминация на предишни недоволства: масовата учителска стачка през 2007 г., но и серията от различни професионално-гилдийни недоволства, протестите срещу ACTA, мощните протести на природозащитниците. Всички те, кулминирали като масовост през 2013 г., са сходни на глобалните протестни движения на запад (Окюпай, Индигнадос, Гези), и във висока степен се отличават както от българските и източноевропейските протести от 90-те години, така и от по-късните „цветни революции“. „Нежните“ и „цветните революции“ искат промяна на политическия строй, но не проблематизират „държавата“ като рамка на политическото. Напротив, българските протести от 2013 г. (и по-общо след 2007 г., годината на приемането на България в ЕС), както и протестите в страните с по-добре утвърдена демокрация, все по-често проблематизират именно „държавата“ като надежден и честен регулатор на обществените отношения: те упрекват държавата в лицето на политическата класа, че не изпълнява функцията си на справедлив регулатор на обществения интерес, а се превръща в инструмент на несправедливостта: обслужва „частни“ корпоративни интереси, „външни“ на обществения интерес. Оттук и характерното за глобалните и за българските протести обвинение, че политическите елити „конспирират“ срещу обществения интерес (1 : 99%) и са се превърнали в „олигархия“.

Разбира се, в българските протести от 2013 г., както и във всички сродни недоволства, имаше отчетлив популистки момент. Критиките към тези протести, подобно на критиките към Окюпай и Индигнадос, бяха концентрирани най-вече в това, че те са негативни, без позитивен проект за бъдещето, че са moment, а не movement на недоволство. 11

Негативността – това е общо място в социалната теория – е нещо естествено за протестните движения, защото тя е далеч по лесно универсализируема и по-лесно намира поддъръжници.12Интересното тук обаче е, че тези дифузни и дисперсни недоволства, наричани пейоративно „перформънси“, затихнаха, когато техните идиоми бяха експроприирани и подчинени на единен речник, удивително еднакъв в САЩ, Унгария и България. Разбира се, стандартен ход на правителствата, опитващи се да дискредитират протести срещу себе си, е да казват, че тези протести обслужват само „частни интереси“ или пък са директно „платени“ от някого. Може би иновацията на Кремъл, особено след протестите там от 2011-2012 г. и пред страха от „цветна революция“, бе да експонира „купувача на протестите“ в еднозначна геополитическа посока: Сорос, американците и присъдружните им политически ястреби на запад. Експроприацията на протестните идиоми в България бе сходна: антиолигархичните протести,както и всички правозащитни организации, независими медии и независими съдии бяха обявени за платени от „Сорос“ и от „Фондация „Америка за България““. Така критиците на олигархията бяха обявени за олигарси – езикът им беше експроприиран, щампиран и обърнат срещу тях (сега не политическият елит, а протестиращите се оказаха тези, които с публични средства провеждат частни и при това „чужди“ интереси). Тъкмо стратегическата употреба на техниките на пост-истината – пропагандата, – впръсква преобърнати, но устойчиви значения в турбуленциите на недоволство и чрез това ги заглушава. Паразитирайки върху езика на социалните недоволства, пропагандата става инструмент за блокиране на гражданската съпротива.

Така в българския случай популистката негативна критика бе иззета и преобърната от местните олигархични кръгове, които я превърнаха чрез своите медии в пропаганден инструмент по руски образец, заглушаващ всяка критика на олигархията. 13Речникът на руската пропаганда се оказа удобен, а Русия се оказа „пример“ за локалните бизнес интереси, използващи националната държава като свой „частен“ ресурс както срещу глобалната конкуренция, така и срещу гражданските съпротиви отвътре.

С това частично е даден и отговорът на втория въпрос, на който нашето изследване на медийното съдържание – което все пак не е „разследване“, – не може да отговори в детайли, но може да даде общи насоки. Със сигурност масовото въвеждане на пропагандния дискурс в българските медии не е директно инспирирано от Кремъл, поне не изцяло и дори не основно.14През 2013 г. пропагандата започва да работи изцяло във вътрешно-политически план: тя се опитва да дискредитира масовите анти-олигархични протести, оказващи натиск за завръщане на институциите на държавата (в качеството й на либерална демокрация) към основната им функция – защита на обществения интерес при запазване на принципите на плурализма и разделението на властите. През 2013 г. геополитическите пропагандни тези – анти-ЕС, анти-САЩ и НАТО и възхвалата на Русия – на практика липсват. Изводът е, че както въвеждането на пропагандния речник, така и все по-интензивната му употреба, са инспирирани от местни политико-икономически интереси. На старта си антилибералната пропаганда в България е преди всичко локален – български – феномен, а не ефект на пряка руска намеса.15Руски намеси обаче могат да бъдат установени на по-късен етап, за което говори съвпадащото с анексията на Крим въвеждане на геополитическите пропагандни тези и съвпадението на пиковете им с руския календар.16

Динамиката по-горе показва първоначално тактическо заемане на руски пропагандни фигури и имплантирането им в българския медиен дискурс за вътрешнополитически цели. Дори голяма част от речника за вътрешно-политическа дискредитация се калкира директно от руски език: думи като „толерасти“, „либерал-фашисти“ и пр. се вземат наготово, буквално като полуфабрикати, и се претоплят на местна почва, за да обслужат един сложен алианс на интереси. Този алианс от интереси в България няма свое еднозначно партийно представителство, т.е. не работи системно „про“ или „анти“ която и да е партия, а по-скоро създава различни медии, често с различна партийна афилиация, които медии обаче могат да бъдат използвани тактически във всеки един момент както за дискредитиране на правителството, което и да е то, така и на всеки друг политически или граждански актьор. Всъщност мишените на популистко-пропагандна дискредитация често са различни, доколкото специфичните политико-икономически интереси зад медиите се различават, но тези интереси образуват алианс, постигат „консенсус“, когато трябва да се атакува инициатива или актьор, които се борят за повече контрол и публична прозрачност, преди всичко чрез реформа на съдебната система.17

Популистки, олигархични и пропагандни употреби на опорните точки (Контент-анализ на публикациите)

И тъй, през 2013 г. първоначалният импорт на руски пропагандни фигури е под формата на полуфабрикати, на интерпретативни заготовки, бързи тези в една оскъдна и зле платена журналистическа среда, податлива при обслужването на местни боричкания. Само половин година по-късно картината е вече различна. След анексирането на Крим започва експоненциалното нарастване на броя публикации, откривани през ключови думи от евроскептическото, антиамериканското и проруското семантични гнезда. Дали и те са интерпретативни заготовки за вътрешнополитическа и олигархична консумация? За да разграничим типовете употреба на популистко-пропагандните фигури, влязохме подробно вътре в съдържанието на времевите диаграми, но и направихме допълнителна извадка от 3305 отделни публикации от 8 медии, различаващи се по тип генерирана информация, тип разпространение и тип таргетирана аудитория.18

В този нов анализ на медийното съдържание обединихме темите за американската хегемония и за смъртта на Европа в една обща тема, наречена накратко „Залезът на Запада“

Ще направим само няколко извода от съдържателния анализ на архива:

Най-напред, по геополитическите теми количествено преобладават анонимните материали, а изобщо в архивираната база данни те са един път и половина повече от авторските. Любимата тема на анонимните публикации е въздигането на Русия, а предпочитаният жанр по тази тема е анонимният репортаж. Графика 4

Анонимният репортаж категорично не е част от репертоара на популярните недоволства. Той е чиста пропагандна – техника на сатурация на инфо-средата с материали, които резонират не с някакво съдържание на социалните недоволства и пориви, а с вярата на модерния и съвременния човек в реалността като набор от факти. Натрупването на анонимни репортажи разчита да постигне ефекта „да оставим фактите да говорят сами“.

Как изглежда „реалността“, фабрикувана по тази техника?

Образът на Русия се прокарва елиптично и по аналогия (като в повечето случаи аналогията се подпъхва като каузалност). Линиите на аналогизиране са основно две:

Първо, аналогия между Русия, невинно нападната, но донесла мира в Европа през Втората световна война (освободителка на Европа от фашизма), и Русия сега, освободителката на Европа едновременно от исляма, от американската хегемония и от моралната развала на либерализма.

Второ, Русия е невинна жертва на агресия както през Втората световна, така и сега. Агресиите сега са от три типа: създаване на фронт срещу нея по западната й граница, незаслужени санкции, мишена на западни медии, от които е набедена за военен агресор, докато всъщност е миротворец (аналогии Донецк-Алепо-Сталинград).

Русия е могъща военно – там постоянно се създават нови пряко оръжейни или военно употребими технологии, които карат американците да проучват и да треперят. Военната й мощ обаче служи за „защита“ на суверенитета й (включително и отвъд собствените й граници), но не и за агресия.

Накратко: колкото повече анонимни публикации, толкова по-вероятно е да се провеждат тезите на официалната руска пропаганда. Анонимността е белег и за друго: изглежда е по-неудобно зад геополитическите тези да се застане поименно.

Другата геополитическа теза, отново високо анонимна (макар и не чак колкото проруската) е да се провежда евроскептицизъм през антиамериканизъм: Европа е завладяна от институциите на обединена Европа, а те са проводник на интересите на САЩ. Либералните ценности са също оръжие на САЩ, което отслабва Европа – мултикултурализъм и човешки права са американско оръжие срещу идентичностите. В добавка САЩ използват и по-директно оръжие – ислямския потоп. Отприщват ислямска лавина към Европа, след като предварително са я лишили от имунитет с мултикултурализма и правата на човека. Какво остава тогава от Европа? Държавите-нации.

Въпросът е обаче не класифицираме ли като пропаганда нещо, което всъщност е критика? Тъкмо тук е тънкият момент: пропагандата използва иманентни на либералния политически и културен универсум критически фигури. Тук трябва ясно да припомним – пропагандата (както и пост-истината) не е просто лъжа; тя е специфичен режим на игра с истината чрез „пакетиране“ на факти – на създаване на частична истина, полу-истина, истина извън контекст, който режим опакова, мобилизира и дава тласък на съществуващи стереотипи и ресантименти.19

Как се разиграва общата картина във вътрешнополитическите публикации? Чрез насърчаване на отхвърлянето на мултикултурализма и политкоректността – те са американско оръжие срещу Европа и отхвърлянето им не е лошо, а е възвишено и смело. Който ви упрекне в език на омразата, само доказва, че е американски агент (в по-мекия вариант, евфемистично – „проводник на чужди интереси“ – било съзнателно, било поради наивност и идеализъм). Езикът на омразата е произведен в статут на гражданска добродетел – само той е „искрен“ и „правдив“.

Тъкмо в тази стъпка може би най-ясно се вижда как пропагандата обработва и опакова тежнения на самораслия популизъм. Социолозите в България отдавна регистрираме един класически ефект на социалното чувство за несправедливост: обвинението към ромското малцинство в социален паразитизъм, състояние, което на ромите им е „вродено“, а политическите елити го използват, за да стоят на власт.20Самораслият популистки момент тук е в тезата, че интеграционните права на ромите са всъщност не права, а привилегии, които обезправяват останалото, разбирай неромско, население. Този ефект е регистриран и във Франция по отношение на магребинците, в Англия – на източноевропейците и т.н. Тук пропагандата – и е очевидно, че става дума за пропаганда, а не за дезинформация – прибягва до класическите отработени техники на създаване на морална паника по отношение на едно малцинство, пришива към неговия образ този на бежанците и мигрантите и обявява езика на омразата към всички тях за гражданска добродетел. Тъкмо тази трансформация на гражданския ресантимент (популисткия момент) в добродетел (който псува циганите и мрази бежанците е честен и достоен) е пропаганден ефект. Техниката е в използване, усилване, канализиране на вече съществуващ дифузен стереотип, чрез който обаче се постига ефект, далеч надхвърлящ насъскването срещу малцинствата. Основният ефект е внушаването на тезата за национал-суверенизма като практически единствена европейска ценност, систематично разрушавана от ЕС, проводник на американските хегемонни интереси. А кой точно е популисткият ресантимент, който бива култивиран от тази пропагандна схема? Че сме „втора ръка европейци“, „те идват на ол инклузив в България със социалните си помощи, а ние им гледаме старците и им чистим къщите“.21

Да разграничим сега директната руска пропаганда в България от тактическите употреби на свободно циркулиращите нейни клишета. За да можем да сравняваме медиите в нашата извадка, ги подложихме на поредица от количествени анализи. Тук представяме един от тях – типологията според два кръстосани критерия:

а) пропорция между външнополитически и вътрешнополитически материали;

б) съотношение между тема България и тема Русия.

Осемте медии, попаднали в типологичната извадка за прес-клипинг, ясно се разделят на три групи: 1. геополитически пропагандисти (превес на външнополитически публикации и превес на тема Русия пред тема България – в. Русия днес, сп. а-спекто и Информационна агенция ПИК); 2. медии, използващи пропагандните фигури за вътрешнополитически цели (превес на вътрешнополитическите публикации и категоричен превес на тема България пред тема Русия – вестниците Труд, Дума и седмичния таблоид Уикенд); и 3. медии, съчетаващи равномерно геополитическа пропаганда с вътрешнополитически политики (превес на външнополитически над вътрешнополитически публикации, но превес на тема България пред тема Русия – сайтовете Поглед инфо и Гласове). Типологията е верифицирана и прецизипана с поредица от други анализи, които недвусмислено демонстрират пряк и систематичен внос на руска пропаганда освен в официално проруския вестник Русия днес, но и в местното скъпо и луксозно квази-левичарско списание а-спекто

А-спекто е списание с елитарна претенция, нещо като журналистически „тинк-танк“, в което повечето статии са посветени на световни политически и икономически проблеми, а както редакторите му, така и водещите автори са относително известни и заявени като „леви“ журналисти. „Левият“ профил на списанието обаче е силно проблематичен, тъй като от самото начало на издаването му лявата критика на хегемонията на неолиберализма е автоматично и систематично „превеждана“ в реалполитически, геостратегически, а нерядко и в директно националистически термини като „хегемония на САЩ и евроатлантическите им съюзници“. Според проведения структурален анализ САЩ са основен „злодей“ в 43% от статиите на а-спекто22– изцяло по руски образец, с отчетлива защита на руския „национал-суверенизъм“. Симптоматичен също е моментът на създаването на списанието – първият брой е издаден през април 2014 г., месец след анексията на Крим, като още в този брой откриваме статии, посветени на защита на геополитическото родство на Украйна с Русия или разказващи историята на „украинския фашизъм“.Напълно еднопланов е брой 28 от юли 2016 г., посветен изцяло на защитата на тезата, че Крим е руски – членове на редакцията дори са командировани в Крим и взимат интервюта от висши държавни служители там. Т.е. а-спекто е директен проводник на руските геополитически опорни точки, създаден и функциониращ изцяло по графика и според приоритетите на руската официална пропаганда; статиите от него биват широко дисеминирани през представляващия БСП вестник Дума, през мрежово свързания със същата партия пропаганден дайджест Поглед инфо, както и през издания като Гласове, Епицентър, Труд и др. Напоследък а-спекто все по-често директно препечатва „подходящи“ статии от руски език, вероятно защото авторите му вече са заети с политическа кариера: при последните президентски и парламентарни избори БСП се опита да яхне пропагандно-популистката вълна като журналистът Иво Христов стана пиар и после началник на кабинета на новоизбрания президент Румен Радев, а журналистите Александър Симов, Тома Томов и социологът Иво Христов станаха депутати.

В контрапункт на директно пропагадното списание а-спекто се явява таблоидът Труд, спадащ към втория тип медии, който също използва геополитическите опорни точки като обща рамка, но ги използва чисто тактически просто защото са удобни и достъпни, за да провежда собствено вътрешнополитически послания – тук употребата на пропагандни клишета за вътрешнополитическа разправа е по-честа от употребата на геополитически клишета.

Най-отчетливо това проличава при данните от структуралния анализ, на който бяха подложени статиите от архива. В Труд макар САЩ да се явява основен злодей в 5.3% от статиите, все пак повече са случаите (7.2%), в които главният злодей е „Кръгът „Капитал““ – специфичен местен пропаганден етикет, обозначаващ двете пролиберални медии (в. Капитал и сайтът Дневник) и внушаващ тяхната олигархична свързаност в по-широка олигархична мрежа. Труд също така използва плътно дискурсивната стратегия за делегитимирането на майдана в Киев и на цветните революции по-общо, за да очерня всякакви организации и активисти, свързани с правосъдната реформа и със зеленото движение. Медията, впрочем, е купена от сегашния и собственик Петьо Блъсков със заем от ПИБ23– банка, свързана с основен предприемач в ски туризма и в застрояването на местности, за които зелените се борят да останат защитени. Тук пропагандният модел на очерняне на неправителствения сектор и гражданските движения, използван от Кремъл да предотврати и потисне надигане на майдански настроения в самата Русия, се използва за олигархично мотивиран реторически параван в провеждането на съвършено конкретни икономически интереси.

Симптоматично е също, че изследваните осем медии, макар да провеждат ясна анти-либерална, евроскептична и проруска пропаганда, не се идентифицират експлицитно с една-единствена партия – нито с доскоро отявлено проруската партия „Атака“, нито с традиционно ориентираната поне през едно от крилата си към Кремъл и руските енергийни проекти БСП. Емблематично е обаче отношението към Бойко Борисов. В обобщения списък на отрицателните герои от извадката той заема второ място след САЩ. Когато обаче погледнем отделните медии, в три от тях – Труд, Уикенд и ПИК – почти не го виждаме в ролята на „злодей“. Именно тези три медии, които иначе поддържат атмосферата на социален цинизъм с послания, че „всички политици са маскари“, скрито поддържат Бойко Борисов, като постоянно го съветват да избягва „лоши партньори“, които искат повече публичен контрол върху институциите и най-вече задълбочаване на съдебната реформа. След последните избори и с отпадането на малките реформистки партии от парламента тази пропагандна цел на „съветниците“ изглежда постигната.

В обобщение популистката критика се облича в пропагандната дреха на надигане на народите за суверенитет, за връщане към националните държави срещу международната общност, която не е нищо друго освен маска на нескончаемата алчност (колониализъм и империализъм) на запада, съчетани с логистичната му и военна немощ. Какво представлява този национал-суверенизъм? Семантичният анализ на посланията от всички медии показва следната картина: национал-суверенизмът е отрицание на мултикултурализма, на културното обединение и на институционализма; реторически той изсмуква демокрацията от институциите, но и от гражданския процес и я придава на народа. Не е ли това истинска демокрация, макар и от нелиберален тип? За да отговорим, да видим какво представлява демосът на тази „демокрация“. Какво иска той? „Нищо“, гласи точният цитат, и това е достойно. Той не иска нищо, освен да бъде оставен на мира да си гледа частните дела и да не се занимава с големите, защото „малкият човек за големи работи не става“. Какво прави този демос? Нищо, защото какво и да направи, няма да има значение, а това, че не прави нищо, го показва като мъдър: той е мъдър, защото е бездеен и това е добродетел. Освен мъдър, той е натурално честен, като казва нещата с истинските им имена – нарича бежанците „цигани“, а циганите – „животни“. Така пропагандно опаковани, левите и десните популистки гласове загубиха своите отлики и се споиха в национализъм от най-трафаретен и примитивен вид. За това има много причини, само една от които е лесното посягане към кремълските заготовки, които обслужват поддържането на един авторитарно-олигархичен режим, структурно заинтересован от бездействието на гражданите.

От бездействието на гражданите и от отслабването на международните регулации – в българския случай от отслабването на ЕС – заинтересован е не само Кремъл. Заинтересованите са много – повечето от тях местни.

Настоящият анализ е базиран върху резултатите от Изследването „Анти-демократичната пропаганда в България. Информационни сайтове и печатни медии, 2013-2016 г.“, осъществено от екип на Фондацията за хуманитарни и социални изследвания – София с финансовата подкрепа на Фондация „Америка за България“. Вж. резултатите на.