Неефективният гражданин

Разработвайки идеята за паноптикум, Мишел Фуко анализира феномена изпит. Според него изпитът има за цел по-скоро да контролира индивидите, отколкото да проверява знанията им:

Изпитът, заобиколен от всички тези техники на документиране, прави от всеки индивид отделен “случай”: случай, който е едновременнот обект на познание и обект на власт. Случаят не е вече като в казуистиката или юриспруденцията едно множество от обстоятелства, квалифициращи дадено деяние и способни да променят прилагането на някакво правило, а е индивидът – такъв, какъвто може да бъде описан, измерен, сравнен с другите, като при това бъде запазена неговата индивидуалност; той е също така индивидът, който може да бъде възпитаван, превъзпитаван, класифициран, нормализиран, изключван и т.н. 1

Фуко се опитва да демитологизира социалния ред на западната цивилизация, привидно прогресивен и утвърждаващ морала, подчертавайки начините, по които той става обект на регулация от страна на различни дисциплини. Дисциплина е ключово понятие за Фуко: ние не просто биваме дисциплинирани, а самата ни индивидуалност е контролирана и направлявана. Тук искам да изследвам следната дилема: индивидът упражнява моралното си право да избира своята идентичност, но същевременно е зависим от социален ред, основаващ се на контрол. С други думи, дали консуматорският социален ред наистина позволява такъв избор?

Според Фуко индивидът, чийто живот и дейност са ограничени от социалния ред, постоянно е изследван и класифициран; това улеснява идентификацията. Този процес, очевидно политически, е особено важен в съвременните мегаполиси. Всяка държава има практически и политически интерес да контролира и дисциплинира своите граждани, за да осигури успешното функциониране на политическата и икономическата си система. Още повече, контролът и дисциплината съдействат за запазването на консуматорския ред.

Съвременната западна цивилизация, капиталистическа и глобална, утвърждава този социален ред, който е нейна първооснова, като универсален и правилен. Разбира се, капитализмът рядко съществува в своята чиста форма; капиталистическото общество може да съдържа известен брой социалистически елементи, най-често в системите на здравеопазване и образование. Това е по-характерно за европейските държави, отколкото за САЩ, където всеки може да избира между различни здравни и образователни програми. Но дори и най-социалистическият капитализъм (скандинавският модел) не може да избяга от идеологията на консуматорството. Вездесъщата реклама е постоянен спътник на всеки индивид и по този начин става най-убедителното доказателство за наличието на консуматорски капиталистически социален ред. Глобалната реклама на глобалните компании показва, че ние вярваме на определени търговски марки и някак не можем без тях, както в чисто капиталистическите страни, така и в онези, които могат да бъдат описани като социалистическо-капиталистически.

Гражданите – производители и консуматори, или просуматори (prosumers) – са станали обект на контрол: индивиди, изпитвани не само в смисъла на Фуко, но и по отношение на цялата икономическа структура. Ако няма контрол, просуматорското общество просто би изчезнало.

Би било наивно да допускаме, че просуматорите могат да избират своята идентичност. Тя им се приписва. Днес ние дори се раждаме с нея. Такъв е редът на капиталистическата система, в която индивидите са свободни да избират своите професии, но не и статуса на производител и консуматор. Това би означавало една “напреднала” държава да избере “изостаналостта”. Всъщност, ако в пределите на Европа или на САЩ възникнеше държава (или щат), която отказва да участва в тази глобална система и вместо това осъществи проповядваното от Русо завръщане към природата и ако идеологията й се основаваше на принципи, различни от тези на производството и потреблението, съвременният западен морал, сдвоен с принципа за увеличаване на икономическия растеж, просто щеше да рухне. Това би означавало една “развита” държава да избере “изостаналостта”. Ситуация, която в Африка изглежда неизбежна, в Европа или САЩ би се възприела като избор и така би се превърнала в предизвикателство към идеологията, етиката, политиката, икономиката и културата на утилитарната ефикасност. Дори това да е само хипотетично допускане, интелектуалци, които са глобални/публични фигури, вече убедително разкриха фиктивната природа на съществуващия ред. Жан Бодрияр определи света, завладян от рекламни знаци, като свят на симулакруми; според него, няма особена разлика между безочието на капиталистическата реклама и пропагандата от времето на Октомврийската революция.2 Зигмунт Бауман твърди, че глобализацията налага онова, което сме длъжни да правим, ако искаме да сме щастливи.3 Клод-Леви Строс разграничава “дивото мислене” от мисленето на диваците като заедно с това ни напомня нашето собствено дивачество.4 Според Хана Аренд консуматорското общество е плебейски идеал.5 Норвежкият интелектуалец Томас Хиланд Ериксен заявява, че в консуматорското общество високите технологии ни карат да консумираме без мяра и да запълваме свободното си време, ненаситно поглъщайки информация.6

Опонентите им могат да посочат, че днес наличието на множество начини за утвърждаване на индивидуалния стил и идентичност, както и разрастващата се свобода на себеизразяване, е знак за демократична толерантност, а не за икономически гнет и глобална манипулация. Така, например, предлаганите за консумация продукти често са персонализирани като с това се признават индивидуалните различия, личните изисквания и специфичните вкусове. Подобни аргументи обаче не разграничават политическа толерантност и маркетингови стратегии, които са неотделима част от целите на капитализма и морала, основаващ се на стремеж към икономическа печалба: в този контекст само онези, които успяват да бъдат ефективни елементи от системата, заслужават одобрение. Останалите са превърнати в отпадък.

Ако си спомним “децата на цветята”, писателите-алкохолици, рок музикантите от 60-те години на 20-ти век и огромната културна, политическа и социална свобода, която те си извоюваха в САЩ през това десетилетие, ще видим яркият контраст с 70-те и 80-те години, когато икономически “непродуктивната” класа на “асоциални” индивиди послушно се завърна в пазарните структури. Това е емпирично свидетелство, че културна политика, насърчаваща икономическата независимост, отхвърлянето на социалния ред, незачитането на условията и омразата към прагматичността7, не може да оцелее повече от десетилетие. Прекомерната толерантност към правото на личността да избира своята идентичност може да ни върне към ситуацията от 60-те години, когато се оказа, че неограничената социална свобода има обратен ефект – производство и потребление. Контракултурата не успя да създаде самодостатъчна “Уудсток нация”, основаваща се на принципите на свободната любов и мира, на наркотици и рок енд рол. След като хипарският дух се изпари, хората осъзнаха необходимостта от оцеляване, едновременно социално и физическо.8 Те се завърнаха по своите работни места, но този културно-политически експеримент имаше последици. След като си прекарал десетилетие като “дете на цветята” в Уудсток, никак не е лесно внезапно да се се превърнеш в прагматичен работник; бившите хипита не успяха да отговорят на изискванията на икономическата практика, която безмилостно класифицира индивидите според производителността им.9

На капитализма е присъща тясна връзка между демокрацията като идеология и реалната икономическа демокрация, макар и те често да си противоречат. Ако един индивид е неспособен да произвежда и да консумира, т.е. да допринася за икономическия растеж, ако предпочита битническото мото “тук и сега”, това все още не го прави социално непотребен де юре, тъй като правото му да избира своята идентичност е защитено от демокрацията като политическа система. Но икономическата реалност е такава, че подобна идентичност неизбежно е осъдена да се провали на “изпита”, чрез който трябва да се докаже като социално полезна; затова индивидът трябва да бъде икономически “нормализиран”. Разбира се, той все още има правото да търси социална подкрепа и, следователно, е под защитата на държавната политика, но това не означава, че е добре дошъл в институциите за социална помощ.

Според Зигмунт Бауман Маркс е описал злоупотребата с пролетариата, а днес вече можем да говорим за принизяване на индивидите до непотребен боклук.10 Това твърдение разкрива самата природа на консуматорската епоха, в която консумацията е цел сама по себе си и така непрекъснато генерира отпадък. След като закупеният продукт бъде употребен, консуматорът се насочва към следващия и така стимулира икономическия растеж. Необходимо е да се произвежда колкото е възможно повече, за да се подсигури консумацията. Консуматорското общество спомага произвеждането на икономическа стойност. Основан на тази логика, капиталистическият ред ред налага като крайна цел на индивида той да бъде просуматор. Иначе той започва да се третира като икономически непотребен. Или, парафразирайки моралния императив на Имануел Кант, постъпвай така, че максимата на твоето действие да може винаги да важи същевремнно като универсален принцип на просуматора.

Как да дефинираме идентичността, която отказва да се подчинява на императива на икономическия морал, пренебрегвайки милионите възможности, предлагани от капиталистическия пазар? Бауман нарича подобна идентичност “стигматизирана” и посочва безброй примери: самотните майки, наркоманите, всякакъв вид социални неудачници.11 В посочения по-горе цитат, Фуко използва думата “случай”. Според него, индивидите са “случаи”, които трябва да бъдат обучени, поправяни, нормализирани или отхвърлени. Ако парафразираме Фуко, капиталистическият ред изследва всеки отделен индивид като специфичен “случай” и след това или го коригира, или го отхвърля.

Възможна е и друга гледна точка. Понятията “общество на ученето” и “информационно общество” ефективно са навлезнали и в организационния мениджмънт, и в политиките на реалния живот. В този контекст консуматорското по същността си съвременно общество трябва да посрещне това ново предизвикателство. В резултат университетското образование вече е абсолютно необходимо за всеки, който иска да получи признание като истински гражданин. Така консуматорското общество става образовано и информирано и социалните дейци произвеждат и консумират висококачествени продукти и са компетентни да преценяват стойността им.

Все повече дипломи за висше образование се раздават в Европа, САЩ, а вече и в богатите Арабски държави, Китай и Япония. Висшето образование дава повече възможности за кариера и свидетелства за напредъка на епохата, в която живеем. Парадигмата на масово образование и масово производство/потребление обаче предпоставя, че онези които не откликват на предизвикателството са по-малко ценни, ако изобщо са ценни. Има победители, има и губещи. Ако забравим бедните от гетата на Африка и Бразилия или от провинциалните райони на Русия, победителите може да изглеждат значително повече. При условие, че икономиката се регулира от капиталистически принципи и че образованието се придобива en masse, изглежда че обществото на изобилието ще отвори вратите си за всеки, който полага усилия.

Тук е необходимо да изясним понятието “изобилие” (affluence). Първо, икономическото изобилие е страничен ефект, особено когато става дума за масово общество. Изобилието per se е икономическа и социална илюзия, политическо твърдение, обгърнато от булото на благополучието (wellbeing). Това е така, защото тоди тип обществото на изобилието дължи съществуването си на системата на кредитиране.12

Тя е същността на масовата консумация. По света живеят много богати хора, които живеят добре и без заеми, но мнозинството се нуждае от банкови кредити. Тази система предлага невероятни възможности за консумация. Но пък съвсем не е еднакво достъпна за всички; банките изискват кандидатите да имат работа и да са млади. Ако някой е близо до пенсионна възраст, това е достатъчно основание молбата му да бъде отхвърлена, а безработните нямат никаква стойност поради статута си.

В консуматорското общество индивидуалната идентичност може да се обсъжда в контекста на банковата система и прозрачността, която тя изисква: за да получиш кредитна карта или заем, всичките ти лични сметки, доходи и разходи се гледат под лупа. Освен това банковите служители проучват и идентифицират социалните групи с най-високи доходи и чрез реклама се опитват да ги примамят да участват в различни схеми. Стратегията е “най-добрите” клиенти да бъдат трансформирани в лоялни потребители, както по отношение на конкретната банка, така и в рамките на цялата икономическа система.

Когато един пасивен консуматор се превърне в активен, той вече може да почувства ползата от участието си в обществото на изобилието: може да си купи всичко, от което се нуждае, може да плаща навреме лихвите си, а следователно и да кандидатства за по-голям заем при по-изгодни условия. Ползите са взаимни, докато и клиентът, и банката са доволни. В този случай охолството не е само икономическа и социална илюзия или политическо твърдение. Но в мига, в който клиентът вече не може да плаща лихвите си навреме поради болест или уволнение, усещането за изобилие изчезва. Когато една компания фалира, нейните служители, натоварени с дългове, неизбежно се превръщат в “мобилни” индивиди, търсещи работа. Нещо повече, фалитът на една единствена компания може да окаже влияние върху цяла общност. Например, крахът на Екранас, най-голямата фабрика в литовския град Паневезис, беше болезнен удар за четирите хиляди семейства, живеещи в него, за цените на недвижимата собственост, да не говворим за снабдителите, повечето от които обикновено са локализирани в други населени места.

Ако длъжникът не успее да си намери нова работа, губи доверието на банката. Матрицата на кредитиране всъщност впримчва индивидуалния живот; просуматорите отсега нататък се класифицират според кредитният им рейтинг, без да се взимат предвид личните им намерения или нагласи. Банките проверяват цифрите в сметките на клиентите си, а не съвестта или преживяванията на хората, попаднали в клопката на икономическата криза, често нарочно предизвикана от различни заинтересовани групи. Самата схема на кредитиране е изкуствена конструкция. В Литва банките, които иначе щедро раздават заеми, си запазват правото да повишават лихвените проценти по свое усмотрение и така съзнателно превръщат клиентите си в неплатежоспособни, защото заплатите никога не се повишават със скоростта на лихвените проценти. В резултат от това, индивидите биват класифицирани и нормализирани след всяко известие за увеличение: длъжниците се обявяват или за платежоспособни или за неплатежоспособни.

Властта на всемогъщата капиталистическа система се разкрива именно в този контекст. Потребителите на кредитната система могат лесно да изгубят добрата си репутация. Така индивидът се превръща, в понятията на Фуко, в документиран случай. Въпреки че Фуко изследва “изпита” като упражняване на контрол в рамките на образованието, идеите му разкриват и бруталната природа на капитализма, който следи внимателно всяка индивидуална автобиография. Всичко грижливо се проверява: професионален опит, препоръки, възраст и други променливи. Личната биография е индивидуален “случай”, а всички “случаи” се контролират.

Когато разискваме условията на живот в обществото на изобилието, примерът на САЩ е особено показателен. Там стойността на отпуснати кредити рязко скача от 8 милиарда долара през 1946 г. до 21 милиарда през 1950 г. и до 56 милиарда през 1960 г. През 1970 г. вече е достигнала 127 милиарда и оттогава досега продължава да расте.13 Парите, които индивидите, семействата и цели нации дължат на различни банки дават възможност на последните активно да консумират не само в икономическия смисъл, но и в политическия: високите нива на потребление като цяло се свързват с развитата държава на благоденствието. Но консуматорството, основано на задлъжняване, означава преди всичко финансова зависимост в противовес на активно пропагандираната идея за демократична свобода.

Аристотел определя щастието като еudaimonia – специфично състояние на съзнанието, а не телесна наслада. Разграничавайки роба от свободния гражданин, той твърди, че свободният човек трябва да бъде независим от законите на необходимостта; иначе просто не е свободен. Едва ли е възможно да говорим за свобода, ако човек е уловен в порочния кръг, в който работи и произвежда, за да консумира и консумира, за да произвежда още повече.

Eudaimonia предполага щастие, но заедно с това особено блажено състояние, което според Аристотеловата Никомахова етика е достъпно единствено за благородните умове. Личността, която е в това състояние, е съсредоточена върху духовните добродетели и затова е най-ценният член на полиса.14 Нека сравним принципите на последния с икономическата идеология на капиталистическото общество.

Икономическата култура и политиката на консуматорското общество стимулират силно и неутолимо желание за придобиване на нови продукти, независимо какви точно: високи технологии, дрехи, забавления. За древните гръцки философи липсата на граници означава зло, грешка, безредие, хаос. Eudaimonia може да се постигне чрез контрол върху желанията и навиците, чрез улавяне на мярата. За разлика от това съвременната икономическа идеология, насърчава индивидите да консумират непрекъснато. Рекламата представя консуматорския начин на живот като правилен и съвършен: той се описва едновременно като модерен и морален.

Ключовата дума тук е “повече”: повече продукти, повече производство, повече консумация, повече ефективност, повече глобализация, повече компетентност и квалифицирани служители. Изобилието ли е крайната цел на човешкото същество? Това ли е същността на себеизразяването на човека като homo sapiens?

В Етика Аристотел твърди, че постигането на златната стреда позволява на хората да избягват крайностите на излишъка и лишението. Следвайки принципа на еudaimonia, човек може да бъде щастлив, само ако успее да постигне равновесие между двете. Епикур, бащата на хедонизма, смята, че липсата на умереност е зло; за да са щастливи, хората трябва да се стремят към естествени удоволствия и да се грижат за основните си нужди, но и да избягват всичко неестествено и ненужно като политическа власт, слава и богатство. Според Питагор дори нечетните числа, т.нар. апейрон, предполагат наличие на зло. Въздържаността и умереността са двете добродетели, които са в основата на неговата етика. Точно като здравето и космоса, добродетелта предполага хармония.15

Съвременният свят на рекламата не се интересува от хармонията. Обществото на изобилието не търси баланс между излишество и лишеност. Изобилието е основната цел. Хармонията се разбира като равновесие между неограничено производство и неограничено потребление. Но в скандинавските държави и в Германия, например, потреблението съзнателно се ограничава през почивните дни, което е опит да се защити правото на почивка на работещите. Това може да послужи като пример за Литва, която би трябвало да подкрепя малкия и среден бизнес, вместо да се опитва да удоволетвори такива ненаситни акули като VP Market, които карат служителите си да работят през почивните дни, включително на Коледа и Великден. Ако искаме да внесем поне известна хармония в живота си, от съществено значение е да смекчим капитализма чрез социалистически принципи. Това обаче е невъзможно в Литва поради корумпираните отношения между големия бизнес и политическите структури.

Хенри Д. Торо е чудесен пример за интелектуалец, отказал да бъде член на консуматорско общество. Дори моливите, които е използвал, е правил сам, тъй като е искал да остане независим от системата. Той е смятан за американски романтик, но дали това е социално извращение? Какъв е бил моралът, който той решително е отхвърлял? В Уолдън или Живот в гората той пише:

Отидох в гората, защото исках да живея по своя воля, да виждам само същината на живота и да се опитам да извлека всичко от нея, та когато удари часът ми, да не се окаже, че изобщо не съм живял. Не исках да живея противно на живота – той е тъй драгоценен; не исках и да залинявам в примирено съществуване, доколкото не бе наложително. Исках да навляза в дълбините на живота и да изсмуча соковете му, да заживея пълнокръвно, по спартански, та да разбия на пух и прах всичко, което му е противно, с широк откос да го окастря до основи, да го притисна в ъгъл и да го сведа до най-простите му градива: ако се окаже низък, да сбера цялата му първозданна низост и да я оповестя на света, а окаже ли се възвишен, да съм го познал от собствен опит и да мога вярно да го опиша подир…16

Този интелектуалец-отшелник едва ли би се подчинил на съвременния космополитен консуматорски дух. Моралът му е напълно различен от капиталистическия, който е неразривно свързан с комфорта и охолството. Общество, което непрестанно консумира, е резултат от разрастването на бизнеса и от изобилието от продукти, а не от живот край езерото Уолдън. Но непрестанната консумация означава ли непременно благополучие? Защо понятието за благополучие е узурпирано от привържениците на изобилието и неограниченото потребление? Според Дейвид Хюм няма връзка между това, което е, и това, което трябва да бъде. Може би и ние трябва да преосмислим увереността си, че благополучието е равносилно на неизчерпаемо изобилие.

Торо вероятно е водил живот, не по-лош от този на активния съвременен бизнесмен, но е разбирал благополучието по напълно различен начин. Той е имал своя собствена етика на живот край езерото Уолдън. В епохата на индустриализацията, той говори за правото на индивида да избира идентичността си. Торо е американски романтик, който се надсмива над парадигмата на полезността и открива хармония до любимото си езеро, недалеч от цивилизацията, постоянно рекламираща охолството. Той отхвърля философията на прогреса17 в името на прогреса на личността.

Хана Арент описва консуматорското общество като общество на работническата класа, която раболепничи пред капиталистическата система. Според нея, работата и консумацията са двете фази на един и същ насилствено наложен процес.18 Принудителната консумация е скрита зад изкуствените усмивки от рекламите. Дори евтините китайски продукти са приети в този рай на изобилие и охолство. Днес практически е невъзможно да купиш най-новия, на-качествения или или най-високо технологичния мобилен телефон, компютър, автомобил или телевизор, тъй като всеки ден на пазара излизат още по-нови и по-добри модели. “Прогресът” – лозунгът на XXI век – принуждава хората постоянно да са в крак с новите технологии. Онези, които, откликвайки на рекламните призиви, успяват постоянно да подновяват домашните си уреди, се чувстват психологически силни и морално израстнали. В Литва и в още по-голяма степен в Русия, подобни хора се отличават с определено поведение и обноски, които не са непременно аристократични.

Ерих Фром се съгласява с тезата на Фройд, че акцентът върху притежаването е патологичен и поражда неврози. Според Фром тази патология може да обхване цялото общество, ако притежаването стане негова основна ценност.19

Аргументът, че консуматорството е необходимо, за да насърчава самата икономика на изобилието, не е правилен по необходимост. Авторът на Да имаш или да бъдеш вижда и компромисен вариант: ако поне 20 процента от гражданите (най-вероятно той има предвид американските граждани) спрат да си купуват автомобили и вместо това използват публичния транспорт, икономическите загуби биха накарали компаниите и правителствата да потърсят нови решения, за да отговорят на новото пазарно търсене.20 Според Фром гражданското неподчинение на потребителите би било огромен удар срещу самата логика, управляваща съвременното производство и консумация. Подобен ход обаче изисква много висока степен на осведоменост. Освен това, съществуващият социален ред формира и насърчава определени мисловни и поведенчески навици, които трудно могат да бъдат променени или заместени от нови, особено когато върху ценностите и нагласите на индивидите и обществото се упражнява строг надзор от страна на корпорациите, пряко заинтересовани от производството и потреблението.

В Литва консуматорство в собствен смисъл, т.е. като развлечение, все още не съществува, доколкото е достъпно само за малобройна социална група. В този смисъл идеите на Фром тук едва ли могат да бъдат разбрани. Първо хората трябва да могат да се затрупат с притежания, преди да се запитат какви са станали, каква е тяхната идентичност. Какъв е смисълът от такова неподчинение, когато покупателната способност на гражданите със самосъзнание е толкова ниска?

Съвременната бизнес етика подчертава необходимостта икономиката да бъде хуманизирана. Но прилагането на нейните принципи не включва по необходимост деконструиране или дори критично преразглеждане на консуматорската култура и на икономическата й идеология. Тъкмо обратното, бизнес етиката има за цел да направи процеса на производство и потребление още по-ефективен. Тя не се опитва да насочи консуматорското общество към качествена трансформация на патологичния статус “да имаш” в статуса “да бъдеш“; вместо това целта е моралът, ръководен от лозунга “да притежаваш повече“, да стане екологично и социално приемлив.

Ключовото понятие в бизнес етиката – “управление на човешките ресурси” -означава, че всеки служител е ресурс за производството и затова изисква отговорен професионален мениджмънт. Човешките ресурси, дисциплинирани чрез мениджмънт, трябва да произвеждат и предлагат етични продукти, иначе социалната привлекателност на производството и на консумацията ще намалее, а оттам ще намалее и ефективността. Ако етичните продукти бъдат успешно реализирани, може да се очаква повишаване на потреблението. Това е целта на управлението на човешките ресурси, което е насочено към хуманизиране на капиталистическата икономика.21 В Литва обаче очевидно няма квалифицирано управление на човешките ресурси; след възстановяването на независимостта на страната бизнесът се отдалечи от човешките ценности и достойнство. Синтезът на етика и бизнес е задължителен, ако искаме да предотвратим криза, подобна на онази, която вече порази Литва, когато под “голям бизнес” се разбираше успеха на заинтересовани групировки. Но тук не бих се ограничил до организационното ниво; повече ме интересува въпросът, дали целите на бизнес етиката могат да бъдат независими от идеологията на “да имаш повече“.

Не трябва да забравяме, че бизнес етиката осветлява определени случаи на неетичен бизнес, разкрива задкулисните механизми на сивата икономика и изобличава както Пантагрюеловия апетит на големите корпорации, така и техните макиавелистки методи. Бизнес етиката по принцип е създадена, за да отстранява подобни феномени. Развитите корпорации създават свои собствени етични кодекси и се стремят към иновации, както по отношение на производството си, така и по отношение на работната етика. Етичната компания е по-конкурентноспособна. Ефективното управление на човешките ресурси увеличава конкурентноспособността. Понятието за корпоративна обществена отговорност отразява именно това: една корпорация трябва да поеме икономическа, екологична и морална отговорност за своите действия в определено пространство.22 Подобна нагласа все още липсва в Литва, където истинската корпоративна обществена отговорност не е развита. Очевидно е, че тук се трупа богатство без никакви притеснения за екологичните последици или за моралните принципи.

Но каквото и да се говори за нуждата от бизнес етика в Литва, за теоретичното или практическото й състояние, трябва да признаем, че това е етика на притежаването. При това тя лесно може да се симулира, особено когато, пренебрегвайки морала, можеш да имаш повече. Нашата страна вероятно никога няма да стане свидетел на развитието на истинска бизнес етика, основана на обективни критерии; ние никога няма да проумеем, че тя не противоречи на капиталистическите цели и дори може да допринесе за постигането им. Вероятно никога няма да разберем, че тя може да помогне в търсенето на професионално уважение и чест.

Според Аренд щастието, разбирано като изгода за възможно най-много хора, е плебейска мечта. В Литва и в други посткомунистически страни, които са направили внезапен скок от колективизъм към индивидуализъм, изгодата като най-висша ценност, наистина е станала плебейски идеал. В това отношение тезата, че икономическото изобилие е рай за глупците и плебеите23, е по-лесно разбираема в Източна и Централна Европа, отколкото в Германия, Англия или скандинавските страни, където бизнесът и етиката са по-тясно свързани и консуматорското общество притежава действителна покупателна способност. Осъзнавайки всичко това, ние можем да отхвърлим просуматорсткия път на развитие. Това ще отвори нови възможности пред посткомунистическите общества за търсене на индивидуална идентичност. Торо открива своята идентичност край езерото Уолдън. Лев Толстой и някои други писатели тръгват по малко по-различен път, който обаче също ги отвежда към тяхната духовна идентичност. Франц Кафка страда заради нея. Можем да си спомним и литовския постмодернист Ричардас Гавелис, който създаде в проза своя собствен Вилнюс и в зората на националистическото движение от края на 80-те години на XX век, обмисляше създаването на морален кодекс, който би обединил цялата нация.

В просуматорската система, индивидът, който утвърждава себе си чрез автентична свобода, се класифицира като случай на неефективно потребление. Означава ли това, че хората “извън системата” са анормални “случаи”? Ако е така, то ние живеем в консуматорски паноптикум, подобен на описания от Фуко.

Независимо от това, не бива да забравяме, че на човечеството са му нужни няколко хиляди години да преодолее пропастта между глада и охолството, придружено от масово потребление, но само малка крачка дели благополучието от бедността. Би било неспроведливо да подценяваме онези, за които бизнесът е нещо повече от средство за задоволяване на алчността; наистина, финансовият успех може да се оприличи на изкуство. Много е лесно да се противопостави духа на материята, но е трудна задача да ги свържем в едно. Хубаво е, че и в нашата страна има хора, които могат да я изпълнят. Затова, когато дискутираме идентичността и консуматорския морал, трябва да си даваме сметка, че да се критикуват ограниченията на една държава, ориентирана към изобилие, е много по-лесно, когато си сит; за гладния то е цел, дори и това да изглежда плебейско.

Консуматорът става плебей, когато превърне стремежа си към охолство в своя единствена цел. Докато човек просто се стреми да осъществи своите творчески амбиции в икономическата или духовната сфера или да разреши всекидневните си проблеми, той не трябва да бъде упрекван. В епоха, в която работното време става все по-кратко, а очакваната продължителност на живота се увеличава, всеки от нас търси приятна професия, която да допринася за осъществяването на неговия потенциал. Точно тук е най-голямото предизвикателство, пред което е изправен съвременния човек: как да удовлетвори потребностите и на духа, и на тялото, как да накара материята да служи на духа, а не да го владее. Именно от това зависи нашата идентичност. В този смисъл консуматорският морал по един или друг начин се определя от собственото ни отношение към света.