Национал-популизмът срещу демокрацията

Феноменът на новия популизъм създаде основания за много и различни изследвания и анализи. Предметът им, въпреки огромното разнообразие но подходите, може да се сведе до следното: дефиниране на популизма и на неговите основни разновидности, очертаване на новото в проявите на популизма в днешния свят, анализ на специфичните опасности от новия популизъм за съвременното развитие.

В политологическите изследвания популизмът е отдавна обект на изследване – той е исторически феномен, чиито проявление наблюдаваме до ден днешен. Исторически популизмът е понятие, което се свързва със специфични, но и световно разпространени феномени: Популистката партия в САЩ от края на ХІХ и началото на ХХ век, Народничеството в Русия от същия период, но също и фолкиш идеологията на германския романтизъм от ХІХ век. През ХХ век популизмът има също многобройни проявления: аргаризмът в Европа между двете световни войни, някои изтъкват популистката фразеология на фашистите в Италия и на нацистите в Германия, също така Перонизмът в Аржентина след Втората световна война, но най-вече съвременните прояви на популизъм, към които мнозина причисляват левичарската политиката на Хуго Чавес във Венецуела, десният и крайно-десният популизъм в Европа (Хайдер в Австрия, Льо Пен във Франция или Сидеров в България). Теоретичният въпрос е, доколко зад тези толкова разнородни по своята генеалогия и исторически обстоятелства явления можем ад открием обща рамка, обща структура, която позволява да дефинираме понятието популизъм.

В едно от първите от времето на посткомунистическия преход изследвания на български език по тази тема “Популизъм и легитимност” Евелина Иванова (Иванова 1994) изтъква: “Теоретичният опит за едно възможно идеалнотипично конструиране на популизма би откроил няколко водещи принципа. Едуард Шиле, изследовател на северноамериканските народняшки движения, подчертава върховенството на волята на народа “над всеки друг принцип, над принципите на традиционните институции и над волята на която и да е обществена страта” и желанието за “пряка” връзка между народа и управляващия елит, без посредничеството на институциите. Уърсли добавя и формите на “народно участие”, включително псевдоучастие.1 Популизмът често предполага (пропагандира и изисква) екстремни форми на демокрация и предоставя удобни средства за легитимация на политически позиции, действия и техники чрез “народа”. В него се представя идеалната цел на осъществяването на директен контакт с народните маси чрез различни форми на пряка демокрация. Той се самоопределя като опит за гарантиране на справедливост в преходни моменти, когато се поставят под въпрос привични отношения и хората имат чувството, че събитията им се изплъзват.”

Тази пространна дефиниция съдържа няколко елемента, които се нуждаят от коментар. Преди всичко популизмът се дефинира като стратегия, която изтъква нуждата от пряк контакт между елита и народа, без посредничеството на институциите. Тук несъмнено става дума за оспорването от популистките стратегии на една от най-съществените черти на модерната демокрация, или поне както я определя Токвил. Той говори за онези “междинни тела” (аристокрацията в Европа, политическите асоциации в Америка), които служат за посредник между гражданина и правителството и в крайна сметка сдържат правителствената власт в приемливи граници, като не й позволяват да стане тиранична. Следователно в това определение популизмът е стратегия на заличаване на междинните инстанции и заедно с това отваря пролуката не просто за пряк контакт на елита с народа, но за елиминиране на ограниченията пред всевластието на правителството.

На второ място дефиницията изтъква пряката демокрация като елемент на популистките стратегии. В действителност не малко популистки лидери в историята за прибягвали до плебисцита, най-вече за да преодолеят съпротивата на парламента. В много случаи такива стратегии за успявали, но често са завършвали с някаква форма на диктатура на тълпата, която решава пряко, без никакви задръжки, всеки въпрос, включително се произнася по съдебни обвинения. От друга страна пряката демокрация не бива да се свързва единствено с популизма – в някои политии, като например в Швейцария, референдумите са могъщо средство за ограничаване на всевластието на политическите партии и инструмент за натиск върху техните лидери особено в моменти, когато те загърбват народните очаквания. Ето защо по този въпрос не може да има осъдително отношение към пряката демокрация изобщо, а по-скоро отхвърляне на използването й за авторитарни цели. И най-сетне, в това определение на популизма изпъква връзката му с народното стремление към справедливост или усещането за изгубената справедливост. Това е най-проблематичната страна на дефиницията, защото рискът да бъде представен за неприемлива популистка стратегия всяка политическа програма, която формулира искания за справедливост, е голям. Дали всяка политическа платформа, която критикува социалната несправедливост и поставя под въпрос социалното неравенство е непременно заедно с това и популистка?

Емил Асемиров в текст посветен на популизма (Асемиров 2007) подчертава: “Най-общо казано всеки, който се опитва да разруши консенсуса, установен между елитите и да заговори от позициите на “народните низини” бива заклеймяван като популист… Обикновено се приема, че партиите, които са носители на колективистични идеологии, са абонирани да бъдат носителите на популистки послания и реторика. Политическата практика в много страни обаче показва, че такива могат да бъдат и често са дори партиите, проповядващи идеологии на индивидуалното представителство. Една от сериозните причини за това е, че популизмът работи с антиелитаристки нагласи и реторика, основана върху разбирането за органичната национална общност – народ и държава трябва да бъдат нещо изначално общо. Въпреки, че популизмът възниква като антиелитаристки – ляв жест на критика на статуквото, той се използва и от десни партии. Рецептата за успеха на популиста се крие в това, че той се обръща към хората с готови, широко разпространени идеи, а не предлага нещо радикално ново.” Авторът квалифицира популизма чрез антиелитарната му реторика, която оспорва консенсуса сред елитите, и поради това се привижда като генетически ляв. Но, от друга страна, това е стратегия, която охотно използват и десните партии, когато прибягват до бърза народна подкрепа.

1. Популизмът като клеймо.

Популизмът днес е клеймо, което се използва, за да се дисквалифицира политическия противник. Употребата на понятието в политическото говорене днес има негативна конотация. Популизмът е нещо, което трябва да се отбягва, защото е срамен, противоречи на добрия тон, носи подозрението за неприемлива манипулация или обикновена лъжа. Изглежда прав Юлиян Попов, когато отбелязва, че “упреците в популизъм се превърнаха в новия популизъм” (Попов 2007). От друга страна обвиненията в популизъм са само част от политическата реторика, защото всеки политически актьор прибягва до популистки послания, особено в предизборна обстановка. Борислав Георгиев с основание отбелязва: “Популизмът като че ли е единственото реално съществуващо нещо в нашата политическа действителност. Всеки политик, всяко политическа организация обвинява опонента си в популизъм, но според мене всички те действат повече или по-малко популистки, особено в предизборния период.” (Георгиев 2007)

Функционалната стойност на обвиненията в популизъм не се заключава единствено в дисквалификацията на политическия опонент. Популисткото клеймо има за цел също така да утвърди собствената политическа самоличност за сметка на опонента – в смисъл: “ние не правим като него”. Това се отнася в случаите, когато обвинението в популизъм е обвинение за даване на неизпълними обещания. Мартин Димитров, член на ръководството на СДС заявява в интервю за в. “Стандарт” (8.02.2007): “Коалицията (управляващото мнозинство на БСП, ДПС и НДСВ – б.м.) се задави от евтин популизъм, Искаме вот на недоверие, защото хората са недоволни. Това, което прави БСП, е чист популизъм, защото идват избори напролет. Социалистите и кабинетът като цяло дойдоха на власт с много обещания към възрастните хора. Те обаче не се случиха и избирателите са недоволни.” Податливи към популистки послания в този случай са най-вече бедните, онези, които нямат особени очаквания от политиката и са склонни да последват всеки, който умее по-убедително да обещава.

Популистките послания се третират и като късогледи, неперспективни, податливи на преходната конюнктура, обратното на едно стратегическо виждане от обща полза. В лекция пред Атлантическия клуб от април 2003 г. тогавашният външен министър С. Паси заявява: “Очевидно не съм първият, който е констатирал, при това на собствен гръб, че справедливото не винаги е популярно, а популярното не винаги е справедливо. Две хиляди години преди мен подобна болка е изпитал Спасителя, когато казва: “Понеже Аз говоря истината, не Ми вярвате” (Иоан, 8:45). Ако направим отклонение към етимологията на думата “популярен”, ще разберем, че огромните човешки маси са склонни да се увличат по популистки послания. Те обаче рядко водят до вярното решение – онова решение, което да е в обща полза, макар и в по-далечна перспектива. Тук мога само да повторя думите на един велик математик, Рене Декарт, който казва, че е малко вероятно истината да се разкрие едновременно пред мнозина. По-естествено е тя да стане достояние на единици”. (Паси 2003)

Тезата, че популистките послания са израз на неразбирането на дълбоката същност на нещата, както и че само избрани (елитът) са в състояние да прозрат истинския общ интерес, съпътства представите за популизма. Но същевременно по този начин влиза в същата логика, каквато е логиката на всички популистки послания – непреодолимата пропаст между елитите и народа. Елитите смятат, че владеят истината, докато народът е подозиран от тях, че нищо не разбира и е податлив на лесни емоции. Тази логика е от един и същи порядък, защото от едната страна е вкорененото недоверия към избраните (професионалистите в политиката), от друга – високомерието спрямо “обикновените хора” (непрофесионалистите в политиката).

Друго измерение на обвинението в популизъм е тезата, че популизмът е убежище на онези, които са загубили в прехода (социален статус, обществен престиж, материално благополучие, стари илюзии и т.н.). Владимир Шопов пише в текст за популизма в своя блог: “В българското публично говорене през последните седмици решително се съживява тезата, че единственият останал електорален ресурс в страната е този на популизма. Всички останали групи предпочитания или вече са се разпаднали (тази на “десните” избиратели) или започват да се разпадат (тази на нео- и пост – комунистическия вот). Единственото трайно формирование е аморфната маса на “загубилите” от прехода, фрустрираните, ядосаните. Именно оттам ще продължи да идва хаотичната енергия на популистките очаквания, които единствено са в състояние да възкачват на политическия трон. Единствената задача остава на този популизъм да бъде намерена ризница.”

Разбирането за популизма се извежда в дихотомията популярно-непопулярно, приемливо за широката общественост и неприемливо. Последното се отнася предимно към икономическата политика, където темата за непопулярните, но необходими за икономическото оздравяване мерки е особено често развивана от мнозина икономисти. Употребяваната в случая метафора е тази на “терапията” (шокова терапия, ценови шок), където понасянето на кратковременна болка или страдание се оправдава със стратегически дългосрочен положителен резултат (както е при повечето лечения). Тук избраната политика се представя като успешно лечение след направената правилна диагноза на проблема. Работата е там, че диагнозата се поставя от професионалистите (политици, икономисти), а лечението трябва да бъде понесено от обществото (обществеността, която не разбира често техния смисъл). Във вече цитирания текст на Евелина Иванова от 1994 г. тя изтъква: “С етикета “популизъм” у нас често се обозначават феномени, които са породени от съвсем други политически основания и са от друго естество. Един от ярките примери за неразбиране на основни политически феномени бе определението като популизъм на възстановяването на трипартистката комисия през пролетта на 1993 г., макар това да бе изискване за ефективност и легитимация на правителството на проф. Беров. Без тази комисия кабинетът не би могъл да прокара няколкото ценови шока, наложени от стопанските развития.”

Какво наричат популизъм в тази стратегия на дисквалификация на политическия опонент? На първо място – заблуда, неизпълними обещания. На второ място – убежище на загубилите от прехода, склонност към емоции, нерационално поведение. На трето място – отхвърляне на непопулярните, трудни за преглъщане мерки, отказ от ефикасно “лечение” и нежелание да се поема риска от това.

Всички тези квалификации всъщност използват една и съща стратегия на ясно открояване на две страни в обществото: тази на професионалистите, политиците, елита, който разбира нещата, и тази на народа, на масовата публика, на обикновения човек, който не разбира нещата. Тезата за популизма като даване на неизпълними обещания предполага, че има инстанция, която винаги е в състояние да определи, кое е изпълнимо и кое не, и че това знание съвсем не е достъпно на всеки. Обикновено инстанцията се представлява от “експертите”, докато “народът” не си дава сметка за това. Често неизпълнимите обещания се квалифицират като “утопии” – неосъществими блянове но нещо примамливо, но същевременно непостижимо по принцип. Тук обаче е законен въпросът, дали политиката изобщо е мислима без “идеали”, т.е. без приемането на необходимостта да се формулират големи социални проекти с далечен времеви хоризонт за осъществяване, които да мобилизират масовата подкрепа за политическите институции и да осигуряват легитимност на политическата система? Всъщност утопиите често с лека ръка се отхвърлят като погрешни и заедно с това вредни, като призивите са най-често за “реализъм”. Затова, вероятно, заклеймяването на левите проекти като популистки, само защото успяват да мобилизират народната енергия и подкрепа, е честа практика и до голяма степен господстваща стратегия на разобличаване на популизма. Утопиите, обаче, от Ренесанса насетне винаги са били мощен източник на социално въображение и без тях, вероятно, политиката би се превърнала в обикновена управленска технология – “управление на нещата”, където политическото се разтваря в технологията. (Шатле, Дюамел, Пизие 1998: 173-179)

От друга страна тезата за популизма като убежище на загубилите от посткомунистически преход доста стеснява съдържанието на понятието, защото популизъм има не само в посткомунистичеките държави, както и не само в държавите в преход. Същевременно тази квалификация на популизма има като предпоставка едно убеждение, че при социални трансформации, смятани като несъмнено положителни, всички индивиди, в по-голяма или по-малка степен, рано или късно, ще спечелят. Такова разбиране за “обществото на равните възможности”, които във всеки случай ще доведат до равно удовлетворение, граничи с популизма, който, от друга страна, критикува същото това разбиране. Очевидно е, че в никоя социална трансформация всички могат да спечелят, че едно общество може, в крайна сметка, да бъде безконфликтно.2

На трето място представянето като популизъм на непопулярни мерки, определяни като неизбежна терапия, изхожда от предпоставката, че особено в икономиката мениджърските решение са очевидни, подразбиращи се, че оспорването им е неразумно и резултат от невежество, както би било невежество отхвърлянето на едно необходимо лечение. Тук отново изпъква разграничаване на просветения елит и безпросветния народ, но от друг ъгъл – този на мениджмънта и на политиката. В света на политиката няма нито едно решение, което да задоволява непременно всички. Смисълът на политиката е да бъде инстанция, където се вземат решения, като предварително се знае, че непременно ще има недоволни. Политиката съвсем не може да се приравни в този смисъл на мениджмънта, защото се основава на съвсем друг тип рационалност и най-вече – ефикасност. Политически ефикасното се стреми да избягва големите конфликти и винаги да държи сметка за нуждата от омиротворяване на обществото. Поради това политически ефикасното съвсем не е непременно и икономически ефикасно. Но горното разбиране за популизма като за нерационално отхвърляне на икономически ефикасното се основава на разбиране за политическото, което го приравнява, или просто замества, от мениджмънта. По същество това е и модна теза, по-често споделяна от неолибералите в икономиката, когато налагат термина “управляемост” вместо традиционния термин политика.

2. Популизмът – симптом на криза на демокрацията.

Днешният популизъм е по-скоро симптом за криза, отколкото другото име на кризата на съвременните представителни демокрации. Защото той се проявява в демократичните режими като често разнородни и противоречиви стратегии на оспорване на основите на модерната демокрация, а в недемократичните режими се представя като заместител на демокрацията. В първия случай популизмът се вписва в един легитимен ред на политически плурализъм – една от възможните политически програми, едно от многобройните политически решения, чиято легитимност се основава на плурализма. След като разбираме модерната демокрация като политически режим, в който няма една единствена истина, партия, философия или религия, то принципно са допустими всякакви стратегии, включително и такива, които оспорват демокрацията. В такава среда популизмът се представя като политическа платформа, която изразява истинските народни тежнения, противопоставени на елита, който въпреки своята разнородност е единен в едно – в загърбването на действителните интереси на народа.

Вторият случай е по-специфичен, защото при него популизмът се представя като проявление на демокрацията или претендира за това. Но тук е твърде голям рискът да смесваме безразборно и некритично политически стратегии, които отчитат общия интерес и очакванията на широката публика (народа), от една страна, с откровено популистки стратегии, чийто единствена цел е легитимация чрез народното действие. Не всички политически движения, особено в страни като Латинска Америка, Африка или Азия, които апелират към народната подкрепа и се противопоставят на крещящото социално неравенство, смятано от мнозинството за несправедливо, са популистки. Често, обаче, поради политиката и най-вече реториката на противопоставяне на “богатия Север”, на САЩ и техните икономически, информационни и политически монополи, такива стратегии охотно се квалифицират като популистки. Но независимо от това, дали става дума да легитимно обвинение в популизъм, или не, феноменът е израз на криза в представителната демокрация, която изглежда вече не е в състояние да улавя новите социални очаквания.

Всъщност популизмът е феномен на модерната демокрация, а не на недемократичните режими, където той е само субститут на демокрацията. Популизмът е израз на кризисни явления в представителната демокрация, и затова проявленията му именно в старите демокрации от Западна Европа и САЩ е най-показателен. В академичната си лекция пред НБУ във връзка с удостояването му с титлата Doctor honoris causa френският политолог Паскал Перино прави следния анализ на основите на съвременния популизъм: “През 1930 Зигмунд Фройд е показал забележително как “безпокойствата в културата”3 са в основата на развихрянето на смъртоносни идеологии в Европа. Европейската култура , изградена като всяка култура върху отричането на импулсивността, е изглеждала като обхваната от дълбоко тревожно безпокойство и не можеща повече да възпрепятства разцвета на подсъзнателния подтик към агресивност и дори към смъртта. Седемдесет години по-късно анализът на бащата на психоанализата е все още валиден. Към това психологическо обяснение трябва да се прибави и социологическо, което се корени в дълбокото безпокойство на нашето съвремие. То е едновременно икономическо, социокултурно и политическо… И накрая последният елемент от кризата на съвремието, който захранва динамиката на крайните десници: демократичното безпокойство. В блестящата си политическа история на региона Марсел Гоше е доказал как “разочарованието от света”4 засяга не само религиозната сфера, но изцяло всички представителни системи отчитайки развитието на колективните представи и следователно на политическите идеологии. Това разрушаване на цялостните представи, претендиращи да познават и контролират ставащото, доведе до загуба на политическите ориентири и до дълбока криза на политическото представителство. Тя е повсеместна за Европа, но в някои страни по-дълбокото притеснение се дължи на факта, че политическото представителство не успява да оформи разновидностите, новото и комплексността на разделенията, които пресичат обществата. Това безпокойство изглежда достига връхната си точка в политическите системи, където политическият конфликт е загубил от смисъла си, където левица и десница създават понякога впечатление, че постигат съгласие по същество, където основните политически формации си разпределят в квази-институционен консенсус останките от властта. Тази система понякога отива доста далече и е институционализирана под формата на това, което Аренд Лийпхарт нарича “консоциативна демокрация “5. В сраните, където “демокрацията на консенсуса ” се е превърнала в система – ” Proporz” в Австрия, la “concordance” в Швейцария, “pilarization” (Verzuiling) и partitotocratie в Белгия и в Нидерландия – крайните десници и/или популистите имат пространство за да обират недоволствата и противопоставянето на статуквото. Когато гражданите си казват: “Обществото се променя, но системата на разпределение на властта и на елита остава несменяема”, популистите и подобните им “анти” остават единствените истински опоненти.” (Перино 2003)

Позволих си този дълъг цитат от П. Перино, защото според мене той ясно диагностицира проблема със съвременния популизъм – това е популизъм на отхвърлянето на демократичния консенсус, на търсенето на “алтернатива на всяка цена”, която да представлява натрупващите се фрустрации в демократичните общества. Това е най-често крайно десен популизъм, който избуява в ситуация на криза на старите леви проекти и, поради това, на старите крайно леви стратегии. Показателно е също така, че проявите на крайно десен популизъм са много по-яростни и антидемократични в новите демокрации от Централна и Източна Европа, отколкото в Западна Европа. Перино уточнява: “Макар и често пъти да е по-лошо структурирана и организирана отколкото в Западна Европа, крайната десница от Централна и Източна Европа е идеологически често “по-твърда” и по-открито антидемократична и тя е също израз на многостранната криза в процеса на демокрация: преход от авторитарни режими към демократични режими, преминаване на социалистическите икономики към капиталистически пазарни икономики и преход от индустриализация към постиндустриализация. Това отваря перспективи за развитието на крайна десница, но нейното политическо пространство е относително ограничено, поради факта, че национализмът се съдържа в идеологическите референции на голям брой от политическите дейци от тези страни и историческият фашизъм там е силно дискредитиран.”6 (Перино 2003).

За феноменът на новия популизъм като израз на кризата на либералната (модерната, представителната) демокрация говори в свой текст за в. Дневник и Даниел Смилов: “На пръв поглед е странно, че точно сега, когато много от държавите в региона получиха своето свидетелство за зрелост с приемането си в НАТО и в ЕС, в тях се надигна популистка вълна, чийто основен белег е поставянето под въпрос на либералната демокрация и нейните основни ценности: толерантността към другия и малцинствата, защитата на правата на индивида, приоритета на пазарните принципи в стопанството. Бързото разпадане на либералния консенсус на прехода (консенсус, който у нас дойде така или иначе доста късно) безспорно е белег за някаква криза на либералната демокрация. Но, както често става по тези ширини, това е най-вече криза на недоразбраното и недоученото.” (Смилов 2006). Разбира се тук отново виждаме тезата за “неразбиращия народ”, но по-важното е, че популизмът се третира като симптом на кризата на представителната либерална демокрация. При това криза, която се отнася както до старите демокрации, така и, парадоксално, до новите демокрации в Централна и Източна Европа.

В новоизлязла книга със заглавие “Политиката във Франция и Европа” П. Перино изтъква няколко основни проявления на кризата на демокрацията: нарастването на негласуващите на избори, спад на политическото участие, деградация на образа на политическата класа и на политическите организации, затваряне в частния живот. (Perrineau, Rouban 2007: 15-20) Тези явления са повсеместни, но в страните от Централна и Източна Европа са много по-силно подчертани, отколкото в Западна Европа. Разбира се, както изтъква самият Перино, за криза на представителната демокрация се говори твърде отдавна. Примерите с фашизиращата крайна десница между двете световни войни, която демонстрира презрение към сложните механизми и институции на представителната демокрация (Германия, Италия, Испания), както и с крайната левица от края на 1960-те години, уповаваща се на прякото действие, вместо на политическото представителство, често достигащо до тероризъм, са добре известни. Също така добре известни са нагласите на десните технократи след Втората световна война и на обратната им страна – левите привърженици на самоуправлението, еднакво под властта на вярата, че обществото може да се управлява без посредничеството на представителните институции.

Но несъмнено освен симптоми, кризата на представителната демокрация има по-дълбоки причини. От една страна, изтъква Перино, са политическите причини. Сред тях по-важните са:

– егоистичният индивидуализъм, който кара гражданите да се отдръпват от класическите форми на колективно действие;
– отслабването на старото разделение между левите и десните, което дълго време е служело за политически ориентир и за основа на политическия дебат;
– отслабването на социалната полярност в съвременните западни общества, засилването на позициите на една “средна класа”, която става мнозинствена дори в категорията на наемния труд;
– разпадането на старите връзки между политическите партии и териториалните общности вследствие на глобализацията и урбанизацията.

“Това разместване на териториалните, социалните и идеологически субстрати на демократическото представителство предизвика дълбоко демократично безпокойство” (Perrineau, Rouban 2007: 25)

Икономическите и социалните причини също са съществени. Сред тях ефектите на глобализацията, които стесняват неимоверно капацитета на националните правителства да се справят с проблемите на собствените си политически общества и които предизвикват масовото подозрение, че нещата в крайна сметка се решават “тайно” и някъде “навън”. Последното предизвиква ново дълбоко разделение между по-образованите и отворените към Европа и глобализацията, и по-необразованите, обърнати преди всичко към националното и често подозрителни към всичко “чуждо”.

И най-сетне от значение са културни причини, сред които кризата на големите месианистки идеологии, като свързаните с марксизма, разпадането на комунистическия блок и заедно с това – засилването на разочарованието от големите проекти и отдръпването на широки слоеве от политиката. Последното се трансформира понякога в явление, което Пипа Норис нарича “когнитивна мобилизация” – политизация, която не приема класическите форми на ангажираност с политически партии и движения.7 (виж Perrineau, Rouban 2007: 30-31).

Збигнев Бжежински в интервю за полския вестник “Газета Виборча” от май 2006 г. също прави връзката между демокрацията и популизма. Според него развитието на медиите и на политическата информираност, един несъмнено демократичен процес, създава предпоставките за успеха на популистките стратегии. “Днес за пръв път по света хората се събудиха политически и стават необичайно активни. Те могат да бъдат лесно мобилизирани, защото споделят често точно радикални постулати. Забележете, че последните безредици в Непал, Боливия, Киргизия, Африка и т.н. имат много приличаща си основа – популизъм, радикализъм и чувство за дълбока социална несправедливост. И това е новото. Хората виждат как изглежда другата част на света и искат да живеят така, както живеят и другите в богатите страни. А го виждат благодарение на разширяващият се достъп до средствата за масова информация, особено телевизията и Интернет. И тази треска за новини води, за съжаление, към крайности и понякога се стига и до кръвопролития.” (Бжежински 2006) Тезата на Бжежински не е далече от тезата на Токвил за тиранията на мнозинството като феномен на модерната демокрация, като явление, което по неизбежност придружават всяка демократизация и донякъде е част от самата нея. Демократичната идея се основава на властта на народа, упражнявана от неговото мнозинство. Това неизбежно поражда ефекта на мнозинството и опасността от неговата тирания. (Tocqueville 1979 : 257-272)

Всъщност въпросът може би не в търсенето на по-дълбоките причини за новата вълна на популизъм в много части на днешния свят, а дали популизмът не е присъща и в някакъв смисъл неизбежна черта на съвременната представителна демокрация. Парадоксално, но представителното управление като утвърдила се през последните двеста години форма на демокрация, се противопоставя на класическата демокрация в политическата мисъл от ХVІІІ и ХХ век. Днес наричаме модерната демокрация представителна, но политическият режим на представителното управление има малко общо с античната демокрация, най-вече по отношение на водещите принципи на политическото равенство на гражданите. В изследването си, което бързо се превърна в референтен текст, Бернар Манен убедително изтъква тези различия: “Представителното управление не придава никаква институционална роля на събралия се народ. Именно по това то се различава най-очевидно от демокрацията в античните полиси”. (Manin 1995: 19). Манен се позовава основно на Медисън и Сиейес, за да покаже как през ХVІІІ век са виждали разликата между представително управление и демокрацията.

Обичайно днес, когато говорим за разликите между античната и модерната демокрация изтъкваме това, че първата е пряка, докато втората е представителна. Смята се също така, че днес пряката демокрация, виждана най-вече в процедурите на референдума и плебисцита, продължава да съществува, макар и по-ограничено. Но всъщност има една друга, може би по-съществена разлика между двата модела на демокрация. Манен посочва, че основната част от длъжностите в античната атинска демокрация са били разпределяни на основата на тегленето на жребий. Тази процедура, изтъква той, днес е смятана за странна и изобщо до нея не се прибягва, за да бъдат определени длъжностните лица в съвременните демокрации. Тегленето на жребий при разпределянето на политическите длъжности в Атина е имало силен демократичен смисъл: тази процедура се е основавала на разбирането, че всеки гражданин, независимо кой, след като е пълноправен гражданин, притежава политическа компетентност. Такова разбиране за гражданина днес не се споделя в нито една съвременна демокрация. Напротив, съвременната демокрация е представителна, което означава, че гражданите определят своите представители и ги овластяват, използвайки най-вече процедурата на изборите (лични, преки и с тайно гласуване). От друга страна процедурата на изборите, както показва това самият Аристотел, е обичайната практика в античните олигархии, където един политически елит е търсел, често с използването на демагогия, подкрепата на народа (Manin 1996: 43).

Значи ли това, че съвременната демокрация, която е режим на представително управление с използването на изборите като основна процедура, повече се доближават до олигархиите, отколкото до класическите демокрации? Въпросът неизбежно води до една от главните тези на днешните популистки движения, според която има узурпация на народния суверенитет от страна на една неназована, но винаги съществуваща, олигархия. От друга страна тезата, че днешните представителни демокрации са своеобразна симбиоза на демократични и олигархични елементи, се споделя и от някои теоретици. Робърт Дал в “Демокрацията и нейните критици” изтъква, че “представителността не е изобретена от демократите, а се развива като средновековна институция на монархичното или аристократичното управление” (Дал 2006: 45). Модерната демокрация не излиза непосредствено от античната, като нейна по-нова форма или разновидност, а се появява като резултат от дългия процес на установяване и демократизиране на представителното управление. Наред с основният модерен демократичен атрибут – изборите, които по неизбежност предполагат демагогия, а заедно с нея и популизъм.

3. Популизмът срещу демокрацията.

Ако приемем, че популизмът (както и демагогията) съпътстват всеки режим на представителна демокрация, тогава не би трябвало да ни учудва, че популизмът днес набира сили. Но, от друга страна, днешният популизъм оспорва основни принципи на модерната демокрация, като използва за това демократични процедури и практики (всеобщи избори, свобода на словото). Това е и днешният политически парадокс.

Той ще си остане необяснен парадокс, ако приемем, че популизмът, като реторика, позоваваща се на обикновения народ и действаща от негово име, е предимно лява стратегия. Че обичайно десните са много повече ориентирани към елита, и затова популизмът е рядкост в тяхната реторика. Ако популизмът се идентифицира само като разновидност на лявата реторика, то той всъщност няма да е опасен за демокрацията. Защото в този случай неговите претенции ще се ограничават единствено до по-честото допитване пряко до народа и до по-честото отчитане на мнението му. По същество такова разбиране за популизма ще го сведе до искане за пряка демокрация, което не е ново.

Проблемът е, че днешните популистки движения са опасни за демокрацията не защото прибягват към темата за пряката демокрация (това не е тяхното основно искане), а защото прибягват към националистическа мобилизация, основаваща се на недоверието към чужденеца и дори на неговото отхвърляне. Днешният популизъм е предимно национал-популизъм. Неговите източници са много повече националистически, а поради това и радикално-консервативни, крайно-десни, отколкото народнически или “сиромахомилски”. Съвременните популитски движения не просто оспорват едно политическо статукво, те са антисистемни в смисъл, че оспорват основанията на самата плуралистична демокрация, възползвайки се същевременно от нейните възможности.

Връзката между популизъм, национализъм и патриотизъм интересува много съвременни изследователи на проблеми. В станалата популярна книга “Демокрация и популизъм” Джон Лукач твърди: “Феноменът популизъм, за разлика от старомодния патриотизъм, е неотделим от мита за народа. Популизмът е народностен, патриотизмът не е. Човек може да бъде патриот и космополит (несъмнено в културно отношение). Но популистът е по неизбежност определен вид националист. Патриотизмът е по-малко расистки от популизма. Един патриот не би изключил човек от друга националност от общността, в която живеят заедно, и когото той познава от много години; един популист обаче винаги ще бъде подозрителен към човек, който не принадлежи към неговото племе. Патриотът не е непременно консерватор; той може да бъде дори либерал – макар и не абстрактен, а винаги либерал от определен вид. През ХХ век националистът трудно би могъл да бъде либерал” (Лукач 2005: 69)

Дж. Лукач застъпва и тезата, че популизмът е основен противник на либерализма, а не толкова социализмът с неговите прогресивни идеи за намесата на държавата в икономиката, образованието и социалното дело. Именно национализмът измъква почвата изпод краката на либерализма, като подкопава неговата привлекателност. Лукач дефинира по този начин опасността от популизъм като антилиберална, дясно-националистическа стратегия.

Всъщност популизмът не боже да бъде дефиниран като ляв или като десен, или с други понятия – като социален или консервативен. Почвата на днешния популизъм е всъщност изчезването на важни досега политически разграничения, и особено на разграниченията между лявото и дясното. В интервю за в. “Сега” (7.03.2006) Калин Янакиев посочва, че “истинската ниша за популизма в България е разрушаването на двуполюсния политически модел” Според него днешният популизъм е преди всичко националпопулизъм, и последният “днес не е консервативен, макар да е реактивен. И често пъти объркванията идват тъкмо от това, че сме склонни да асоциираме реактивизма с консерватизма. Нашият популизъм не е и прогресистки. Прогресистки националпопулизъм, изглежда, може да съществува най-вече на американска или въобще на протестантска почва.” Мисля, че последното твърдение е особено пресилено, защото смесва либералният национализъм от ХІХ век с националпопулизма, включително в неговите американски разновидности.

Твърдението, че националпопулизмът намира почва в изчезването на политическите различия и разграничения, е особено интересно. Ако под последното не разбираме просто изчезването на острата политическа конфронтация от първите години на посткомунистически преход (явление, характерно изобщо за първите години на радикални революционни преобразувания), то наистина можем да констатираме, че популизмът се представя като стратегия, която се противопоставя на господстващия консенсус, включващ както левите, така и десните. Днес популизмът се самоопределя като отричане на статуквото, привиждано като съгласие между десните и левите. Квалифицирането на популизма като “ляв” или “десен” идва от страна на неговите критици.

В интервю за в. “24 часа” (26.10.2006) Иван Кръстев говори за новия популизъм едновременно като ляв и като десен, според него “това, което прави популистката десница популярна, е не отхвърлянето на времето отпреди 1989 г., а на времето от 1989 до 2005 г. Тяхното основно послание е, че нищо не се е променило, […]че единствената партия, която никога не е губила избори през последното десетилетие е мафията, родена от стария режим. От тази гледна точка няма защо да се питаме, откъде ще дойде новата опозиция на сегашното статукво – от ляво, отдолу и от провинцията.” (Кръстев 2006) Заключението е неочаквано, защото първоначално става дума за популистката десница, но след това опозицията срещу статуквото ще дойде отляво. Тази несигурност в идентификацията на популизма, поне в българския случай, се дължи на опитите да се прехвърли отговорността за явлението към левите или десните, в зависимост от предпочитанията.

Живка Георгиев дава друга интерпретация на популизма в България: “Това, което усилва атрактивността на политическия “пазар” на “Атака”, е спадналата привлекателност на другите партии. Сега “дясното” е в криза, БСП одеснява, а левия фланг е оголен… Оголи се огромна ниша и ако си амбициозен, ще си много глупав, ако не “сложиш” идеите си в нея. Сидеров предлага политически продукт, за който доста е черпил от националистическия европейски популизъм. Дошло е ноу-хау – европейско и руско. Пренесени са славянофилски, православни, антисемитски (в руски ксенофобски стил) идеи, които откриваме в идеологията на “Атака”. Нещо е взето от Льо Пен, от другите източноевропейски популисти. Така Волен Сидеров създава един конвертируем популистко-националистически и ксенофобски коктейл.” (Георгиев 2005) Тук няма никакво съмнение, че национал-популизмът се квалифицира като крайно-дясноастратегия.

Правилната политическа идентификация на национал-популизма е важна, защото позволява да се оценят както потенциалните политически терени, на които той стъпва, но също така и възможните скрити съюзи, които той може да постигне. Също така е важно да се идентифицират и средите, където той е непременно неприемлив. Затова погрешното съотнасяне на национал-популизма към левите стратегии, само основавайки се на неговата ориентирана към народа реторика, може да създаде повече проблеми, отколкото да реши.

Крайно-десният популизъм, какъвто е националпопулизмът, е по същество реванш на олигархичните елементи на модерните представителни управления над демократичните елементи. Затова възможните решения, които разбира се не могат да се изчерпят с това, са развитието на повече форми на пряка демокрация и на гражданско участие за ограничаване на всесилието на политическите елити.

Библиография:

Асемиров (Тепавичаров) Е. (2007). Популизмът. Блогът на Емил Асемиров (assemirov.hit.bg).
Бжежински З. (2006) Интервю за в. “Газета Виборча”, взето от журналиста Марчин Босацки, 22 май 2006г. В: Национална безопасност, titan.superhosting.bg).
Георгиев Б. (2007) Новият казионен език. В: Словото (www.slovo.bg)
Георгиев Ж. (2005) Интервю за Български хелзинкски комитет, Клуб “Обектив” (www.bghelsinki.org).
Дал Р. (2006) Демокрацията и нейните критици. Критика и хуманизъм, София (първо издание – Yale university, 1989).
Иванова Е. (1994) Популизъм и легитимност. Политически изследвания, 1994, бр.2.
Кръстев И. (2006) Роди се нов политически полюс – на разобличителите. Интервю за в. “24 часа”, 26.10.2006.
Кръстева А., А.Тодоров (съст.) Конфликти, доверие, демокрация. София, НБУ, 2005.
Паси С. (2003) Популизъм и справедливост. Лекция на министъра на външните работи д-р Соломон Паси пред Атлантическия клуб, 2 април 2003 (Mediapool: www.mediapool.bg)
Перино П. (2003) Академична лекция в НБУ (www.nbu.bg).
Попов Ю. (2007) Блогът на Юлиян Попов: (planet.capital.bg).
Смилов Д. (2006) ДневникBG; 11.11.2006 evropa.dnevnik.bg).
Шатле Ф., Дюамел О., Пизие Е. (1998) История на политическите идеи, София, ЛИК.
Шопов В. (2007) Популизъм в ризница, Блогът на Владимир Шопов (vshopov.blog.bg).
Manin B. (1996) Principes du gouvernement representatif. Flammarion, Paris (първо издание – Calman Levy 1995).
Perrineau P., L. Rouban, (sous la dir. de) La politique en France et en Europe. Sciences Po, Les presses 2007.
Tocqueville A. de. (1979) OEuvres completes. Gallimard, Paris)