МЕЖДУ МИМЕЗИСА И НЕСЪЩЕСТУВАНЕТО

След драматичния крах на Съветския съюз, Литва се оказа в трудна за описване ситуация: съветският ред бе обявен за историческа грешка, за нелегитимен и несправедлив, а реториката от периода на независимостта (1918 – 1940) беше опетнена от национализма и изглеждаше безнадеждно остаряла и несъответстваща на духа на времето. С други думи Литва нямаше жизнеспособна традиция и културен метаезик, който би ни помогнал да интерпретираме смислено събитията от всекидневието ни. В известен смисъл думите на Витаутас Ландсбергис “Живеем сред руините на културата” са показателни за тревогите и надеждите през този период.

Сякаш за да стане всичко още по-лошо, тогава липсваха и нормално работещи институции. Както отбелязва Анатол Лиевен, страните-сателити от Източна Централна Европа поне са имали формалните атрибути на държавността за разлика от Балтийските държави: без своя валута, армия, граничен контрол, дипломатически служби и т.н. “Дори ако имахме благословията на Съветския съюз, задачата по отделянето на балтийските институции от централизирания съветски апарат, би била ужасно сложна”1.

Първите години на независимостта носеха печата на безпорядъка, неяснотата и несигурността. Социалните структури нямаха ясни очертания, институциите бяха или нелегитимни, или нефункционални. Правилата и моралните норми на всекидневния живот бяха неблагонадеждни. Тази смразяваща празнота и отсъствие на смисъл предизвикваха копнеж за сигурност; много усилия бяха положени, за да се придаде известна стабилност и предсказуемост на социалния живот.

“Автентичното настояще не съществува или не може да бъде разпознато като такова; миналото е обезсмислено от историците, а към бъдещето можем да вървим единствено в същите вече износени и измачкани обуща. Как можем да обуздаем тази потискаща несигурност? Като копираме. Всичко е имитация. […] Прекопираният живот е нездрав подобно на идиотския (или с други думи постмодерен) интериор на Cafe Gluosnis, безвкусен като бедните литовски жени, уеднаквени от списание Бурда, като копие на модните прически, на силуета, на походката, на теорията, на произведенията на изкуството или на еротичния акт. Той е ужасяващ и заедно с това сладострастен: флиртуващо несъществуване, възбуда от отсъстващото, илюзия за мигновена сигурност в копиращото съзнание”2.

Как обществото в социологическия смисъл на понятието, се издига от руините и заживява отново след несъществуването си? Откъде се появяват новите навици, норми, правила? Как и кои практики на социален живот се легитимират като “институции”? По думите на С. Местрович “[…] ако комунизмът е мъртъв […], какво ще го замести? Засега лекомисленият отговор е капитализмът и демокрацията”3.

Съветският ред бе обявен за нелегитимен и несправедлив, а Западът – за новия извор на истина и законност. Имитирането и вносът на западни социални и политически практики и институции започна. “Западът структурира всекидневието. […] Западът – неговите политически, икономически и културни проявления – произвежда наново условията за живот на Изток”4. След краха на съветската система Литва се оказа незавършен субект, частично изграден, недоразвит и изостанал. Доминирана от хегемонния Запад, страната се опитва да консолидира статуса си на субект и да спечели признание. Как може да постигне това? На практика чрез доброволна вестернизация.

Литва се ориентира към западните модели на пазарна икономика и либерална демокрация и постави членството в ЕС и НАТО на първо място сред политическите си приоритети; дискурсът за завръщането в Европа – истинският дом на Литва – доминира в медиите. Но след като 50 години е била изолирана от естествения ход на развитие на западните държави, страната иска да усвои система от ценности, която всъщност й е чужда. Затова усещането за изоставеност, безпомощност и отчуждение става все по-отчетливо. По думите на Гинтаутас Мажейкис “след краха на съветската власт новородошлите страни в стара Европа бяха посрещнати не само от дълголетните бащи на демокрацията и либерализма, но и от техните деца, жадни за нови перспективи и поведенчески модели, изпълнени със смисъл.”5

Постмодерното изкуство, потребителското общество, поп-културата, сексуалното освобождаване, феминизмът, трансформациите на семейството в западните страни – този често шокиращ опит засилва разочарованието, което част от обществото изпитва при срещата си с т.нар. Запад:

“И цялата тази литература, това пръскане на екскременти, разливане на помия, чукане и секс, описани по най-префинен начин като десерт след обилна вечеря или вулгарно като нецензурни драсканици по стените на тоалетните, това “изкуство”, омазало подове, стени и прозорци, тази рок музика, по-шумна и от картечни залпове, която движи краката, раздира гърла и заличава всички човешки мисли за дълг, отговорност, приличие, саможертва – всичко това идва от Запада, от Америка, от Дълес, от Холивуд, от крепостта на световната демокрация […].”6

Литовското общество или поне значителна част от него все още храни овехтелите идеали на ранната модерност за универсални критерии за красиво и добро, наивната сантименталност, съпровождаща усещането за националната принадлежност и носталгията по героичното минало. На запад обаче тази нагласа се приема за детинска, недоразвита, незряла и по-нисша, както показва следният пасаж от шведския всекидневник “Baltic Outlook”:

“Ако запитате литовски чиновник защо през лятото има топла вода, а през зимата няма, твърде вероятно е отговорът да започне с: ‘Нали знаете, че нашата страна бе окупирана в продължение на 50 години…’, и да завърши: ‘Ние сме литовци и правим нещата различно'”.7

Томас Венцлова, литовски поет и интелектуалец, който живее и работи на запад от 1977 г., казва: “[Литовците] обичаме да изискваме от Запада да жертва своите интереси заради нас. Разбира се, ние не заявяваме това директно, а говорим за морал и справедливост: как ако оставят балтийските държави извън границите на НАТО, това би било знак за “моралния упадък на Запада” и т.н. Не без основание западните страни смятат подобно поведение за детинско.”8

Венцлова продължава:

“Източна Европа изостава от гледна точка на цивилизования свят, отчасти по исторически причини, формирали се с течение на столетия, и отчасти поради неуспеха на “социалистическия” експеримент, продължил петдесет години. Но ние не бива да почитаме това изоставане и да гледаме на него все едно е знак за благородство или духовна богатство. Много по-често то свидетелства за мудност, слепота и робуване на жестоки и ограничени патриархални норми, които сме склонни да наричаме национални ценности или първична доброта, непокварена от въздействието на модерното общество.”9

За западното съзнание позицията на Литва сякаш е отвъд пределите на рационалността; тя не се ръководи от разума, а от наивни привързаности. Как тогава да постигнем законност и признание? Чрез отказ от самите себе си и отхвърляне: автентичният опит, неправди, чувства и убеждения са потиснати и заглушени, за да дадат път на имитацията. Дълбокото вътрешно желание да бъдеш приет и да получиш признание отвежда до ентусиазирано подражание на западната мода, стил на живот, всекидневни порядки, ценности, идеи и политически жаргон.

Ако използваме израза на Хоми К. Баба, това е “ироничен компромис”. Неговата постколониална теория като цяло се основава на концепцията за “подражаващия човек (the mimic man)”, чиято идентичност е потисната и забравена. Той се стреми към статус и признание, имитирайки езика и културата на могъщите, т.е. на колонизаторите. Но имитирайки език, който му е чужд, “подражаващият човек” се отчуждава от самия себе си и от собствения си опит; в края на краищата той придобива само “частично присъствие”, проявява се като “незавършен аз” и “е почти същия, но не съвсем”.10 Двусмислената и амбивалентна ситуация на “частичния аз” е добре описана в краткия разказ “Подражаващият човек” на В. С. Найпол (1967), чийто главен герой, Ралф Сингх, карибски емигрант във Великобритания, споделя преживяванията си: “Преструваме се, че сме истински, че се учим, че се подготвяме за живота, ние подражаващите хора от Новия Свят […] с всички остатъци от поквара, предаващи се толкова бързо на новодошлия”.11

Някои черти на колониалния мимезис могат да се забележат и в литовския публичен език. Парафразирайки Баба, можем да кажем, че източноевропеецът е “почти европеец, но не съвсем”. Търсейки признание, той се опитва да прекрачи определена граница на съзнанието, да потисне и заглуши собствените си преживявания и чувства; усърдно овладява добрите обноски, вслушва се в “правилните” мнения и избира “безспорните” приоритети, за да може да имитира европееца. Той е “подражаващ човек”, който се подготвя за нов истински живот, търсейки субективността си и живеейки в процес на постоянно формиране:

“Домът на Литва е Европа. Ние очакваме своето завръщане там. Но не трябва да се връщаме у дома като чужденци. Трябва да се върнем като родственици, като европейци.”12

“Ако обличаме вносни дрехи, караме вносни коли, следваме съветите, идващи отвън, това означава, че ние постоянно и всекидневно се приближаваме до Запада.”13

“[В Литва] човек може да срещне все повече хора, говорещи няколко езика, с широк кръгозор, които не раболепничат пред Изтока или Запада и не са затворени в провинциалната черупка на самонадеяността; хора, които по никакъв начин не се отличават от уверените, добре информирани и добре образовани европейци.”14

Любопитен е фактът, че дори допустимото ниво на националност също се измерва според западни стандарти. A. Вижинтас твърди, че в Литва се отделя твърде малко внимание на насърчаването на национално самосъзнание, като парадоксално се позовава на евроцентристки аргументи: литовците трябва да изградят свое национално самосъзнание, не само защото то израства от общата култура и засилва усещането за благополучие, но най-вече поради факта, че така се прави в западните страни:

“[…] в литовските училища доминира едно доста небрежно отношение към литовския език; ние изоставаме спрямо много европейски страни по качество на обучението по роден език. […] В Англия до 75% от целия брой часове по история са посветени на изучаване на родната история […], такъв е процентът и в учебните планове на държавното образование в Норвегия, Франция и повечето западноевропейски държави.”15

След освобождението си от съветска власт, Литва няма свой културен език и културна традиция, чрез които да изрази всекидневния си опит. Речникът и системата от значения от съветския период, както и националистическият дискурс на ранната модерност – наследство от междувоенния период – са нелегитимни, изчерпани и морално остарели. В стремежа си към равноправие и признание Литва подражава на западния политически и културен език, който й е фундаментално чужд. Подражанието е проникнало във всички сфери на живота и достига заплашителни размери: “Литовската телевизия е наводнена и напълно доминирана от международни развлекателни програми и местни продукции, имитиращи американски и европейски шоу програми. Литовската поп музика […] копира или буквално краде от Запада. Един от най-известните изпълнители в страната, Виргис Стакенас, например, използва мелодиите на американски песни, заменяйки оригиналните им текстове с фрази на утвърдени литовски поети […]. Странен e неговият вариант на ‘Къщата на изгряващото слънце’ (The House of the Rising Sun). Стакенас е подменил текста с патриотично стихотоворение на литовския национален поет Майронис от XIX век. Оригиналният текст, в който става дума за публичен дом, е превърнат във възхвала на литовските херцози и рицари.”16

Подражателският характер на пост-съветското литовско общество е основна тема и на есето на А. Зубрис, публикувано във всекидневника Lietuvos rytas по случай шестнайсетгодишнината от възстановяването на литовската независимост. Авторът описва как литовското “висше общество” по време на празничен уикенд в луксозен курорт в Друскининкай се опитва да се държи по европейски:

“Ресторантът предлага испанска кухня и готвачът е пристигнал от Барселона; ледените скулптури, поставени на главния вход на хотела, изобразяват Айфеловата кула, а посетителите изразително и на висок глас споделят спомените си от свои посещения в Париж, Торино и т.н., сякаш за да сигнализират на околните: “Ние сме граждани на света”. С поведението си те се опитват да имитират, често непохватно и неграмотно, онова, което са видяли в Гран Канария, Милано и Ница. Току-що пристигнало семейство казва имената си на рецепцията – синът на семейство Петрайтис носи името Демианас.”17

Страннозвучащото за ухото на литовеца име Демианас стана популярно след като Лиз Хърли кръсти сина си Демиън. Петрайтис, от друга страна, е съвсем обикновено и с нещо неотличаващо се литовско фамилно име. Парафразирайки Баба, чрез фикционалния герой Демианас Петрайтис литовската култура достига нивото на самоиронизиране.

Мимикрията и мимезисът произтичат от желание за признание, приемане и интегриране, но и неизбежно са обречени на провал поради неспособността (или липса на смелост) да бъдеш автентичен. Крайният ефект е незавършен субект, подражаващ човек, който “се опитва да (се) потопи във вносната култура, отхвърляйки (собствените си) корени в усилието си да стане ‘по-англичанин от англичаните'”.18

По същият начин литовците се опитват да станат по-европейци от европейците, което чудесно се илюстрира от празненствата на 1 май 2004 г., отбелязващи присъединяването на Литва към ЕС. Концертите и тържествата продължиха няколко дни, но кулминацията беше “Действието на светлината” – хората от цялата страна бяха призовани да запалят за пет минути в полунощ всички светлини в домовете, колите, офисите, вилите си – сателитните снимки трябваше да покажат Литва като “най-светлата държава в нова Европа”.

Какво означава за Литва да бъде част от Европа и ЕС? Естествен факт от историята ли е това или щастливо съвпадение? По думите на нигерийския писател Уоли Сойника “Тигърът не празнува своята тигровост”. Членството в ЕС, ознаменувано с такъв патос, разкрива амбивалентната ситуация на Литва – усещане за малоценност, неспособност да докажеш себе си, да обосновеш съществуването и надеждите си в някой друг или чрез някой друг. Или с други думи чрез Западна Европа.

Докато търси признание като равноправен субект в политическия и културен диалог със западните страни, Литва “внася” западни социални и политически практики, модели и институци. Типичният западен политически и културен език бива имитиран и по този начин се откъсва от “естествения” си контекст, с което се пренебрегват неговите смислови нюанси. Подражанието изкривява самия език.

През 2006 г Службата за равни възможности е известена за възможен случай на расова дискриминация. Магазин за цветя предлага на клиентите си доставки на букети, изпълнявани от униформен “хусар”. Сред служителите е и бежанецът от Сомалия Томас Ака Икар. Първоначалното сдържано отношение на клиентите към него се променя след рекламна кампания, която го прави известен и, съответно, оскъпява услугите му. Въпреки че този трик е по-скоро жест на добра воля, целящ се да запази работата на служителя, Службата обяви, че тарифата е различна заради цвета на кожата, което се квалифицира като расова дискриминация. Самият Ака Икар е получил мястото чрез посредничеството на Червения кръст и твърди, че не се чувства дискриминиран.

Всъщност този случай наистина е заплетен: кой кого дискриминира? Дали имигрантите са дискриминирани от литовците или литовците в Литва от имигрантите? И в края на краищата има ли тук изобщо дискриминация? Естествената изненада, предизвикана от срещата с Другия е последвана от откритост, любопитство и желание за разбиране. За нещастие, употребата на западния политически език, изкривен от подражанието, превръща ситуацията в случай на “расова дискриминация”.

Подражанието и маскарадът се раждат от стремежа към равенство, приемане, признаване. Независимо от това, те не водят по-близо до същността, а създават единствено празни маски и нищо незначещи форми на имитация (Баба). Какво се крие зад маските? Националистически емоции, скрита носталгия по “златната епоха” от ранния XX век, политическа пасивност, облагородената идентичност на мъченик, изплуваща от болезненото минало, горчива обида от бездействието на западните държави по време на съветската окупация и т.н. Този опит е бил потискан и заглушаван; освен това той не може да бъде изразен чрез чужд политически и културен речник. Става дума за “политическо тяло, което отказва да бъде представително (representative) в наратив, който отказва да репрезентира (to represent)”; то е всичко онова, което “по необходимост е отхвърлено като лежащо отвъд действащата в момента система”19.

И накрая, има една привлекателно проста, но лъжовна и подвеждаща мисъл, която не може да бъде прогонена от този текст: “Спрете да подражавате и да имитирате европеизма и говорете на собствения си автентичен език”. Бихме го направили с удоволствие, ако знаехме какво е “автентичен език”. Националистическата образност на ранния ХХ век с еднородните си морални императиви? Или авторитарната традиция от съветския период, оставила белега на раболепието и подчинението в нашето съзнание? Човек се чувства изкушен да извика подобно на Ото Вайнингер: тайната е, че няма никаква тайна; няма автентичен език!. Маската е единствената форма на реалността, която познаваме и до която имаме достъп. Зад нея няма нищо или почти нищо: единствено безформен, неизразим опит, върху който не може да се рефлектира и който не може да бъде вербализиран, тъй като няма подходящи категории в летигимната система от значения. Затова той е осъден винаги да остава потиснат и неизказан.