Власт Без Политика

В: По отношение на хуманитарните и социалните науки късният 20 век може да се разглежда като стремеж за възраждане на субектното мислене на социалното действие, като опит да се отиде отвъд постмодерната деконструкция на субекта. Бихте ли се съгласили с това наблюдение? И струва ли си да се влагат интелектуални усилия в подобна теоретична стратегия?

О: Анализът Ви е точен, въпреки че не съм толкова сигурен какво в края на краищата ще се окаже постижението на “постмодерната епоха”: епизодът на “деконструкцията” или обратно, прекомпозирането и насърчаването на “субекта” и повторното фокусиране на социологическото описание върху преживяването, емоционалното, “сенсуалното”, върху “идентификацията” и други събития и процеси – всички те закотвени в субекта и във висша степен “субективни”.

Както винаги, социологическото прерисуване на картината на света следва на една крачка промените в “доксата” (т.е. знанието, с което, но не и за което, ние мислим), и се движи на две крачки след новия, но разпилян човешки опит, който тече извън възприетите рамки, но тепърва ще се установи в нови рамки. Въпросният нов опит е съчетание на все по-явната неустойчивост на социалните окови и на нарастващата индивидуализация на жизнените предизвикателства, на задачите, които те поставят, и на реакциите, които изискват. Няма значение, дали отделният човек наистина е станал по-автономен, оставен “в свои ръце”, определен от собствените си действия и избор в по-голяма степен от преди; от значение е, че сега той е натоварен с пълната отговорност за погрешните си или злонамерени стъпки, провали или поражения – и че се изправя пред такъв вид проблеми, чиято възможност за разрешаване не се увеличава особено от обединяването на сили и от съвместното действане. Улрих Бек го формулира по един забележителен начин – от всеки един от нас се очаква да търси биографични решения на социално породени неприятности.

В резултат от тази плодотворна промяна аудиторията на социологията се е променила. Тя все по-малко се състои от интегрирани, организирани и ръководени институции, готови да бъдат просветени относно най-добрата технология на управление. Тя все повече и повече се състои от “индивиди” (de jure, ако не de facto), стремящи се страстно към мъдрост, която да използват, когато се борят, сами и оставени в свои ръце, използвайки собствените си умения и съобразителност, решавайки своите житейски задачи, като се свързват с други хора, съединяват иначе липсващи връзки и поддържат партньорства, за които имат желание да закрепят, или се освобождават от обвързвания, в които откриват принуда. За да бъде от полза на потенциалната си аудитория, социологията трябва да предложи знание, съответстващо на опита им и отговарящо на техните проблеми и задачи. Оттук и новото изтъкване на “субектите”, които вече са поставени в центъра на “социалното”.

В: Съвременната социална теория днес се изправя пред голям проблем – как да се мислят субектите на колективно действие, без да бъдат свеждани просто до рационален договор между просветени индивиди? Дали това не сигнализира, така да се каже, за трайно разпадане на колективните актори или по-скоро е свързано с определено състояние на социалните науки и хуманитаристиката?
О: Изглежда, е свързано и с двете, въпреки че “състоянието на социалните науки”, което имате предвид, е последица от “трайното разпадане на колективните актори” и на социалните науки все още им предстои да усвояват този процес и да проумеят напълно неговия механизъм и движеща сила.

В: Има нещо като борба за това как да наречем социалния свят, в който живеем – рефлексивна модерност, късна модерност, постмодерност, глобална епоха и т.н. Какъв тип критерий за избор между тях можем да изработим? И как те биха могли да претендират за валидност, щом “всичко твърдо се стопява”?

О: Преди известно време аз се дистанцирах от “постмодерната” координатна система на световната карта. Множество причини допринесоха за това.

За начало, понятието “постмодерно” беше само временен избор, “бърз отчет” на едно търсене, което все още продължава и е далеч от своя край. Това понятие сигнализира, че социалният свят е престанал да бъде същият като начертания с помощта на координатната система на “модерността” (очевидно, пътеките и капаните са сменили местата си), но то по странен начин не е свързано с характеристиките, които светът придоби. Понятието “постмодерно” изпълни своята подготвителна работа по разчистване на периметъра: то породи бдителност и насочи изследванията в правилната посока. Едва ли можеше да направи нещо повече и затова понятието бързо надживя своята полезност; или по-скоро то излезе извън пределите на своите функции. Днес относно качествата на настоящия свят можем да кажем нещо повече от това, че той е различен от познатия ни стар свят. Съзрели сме, така да се каже, достатъчно, за да си позволим една позитивна теория на новото (а може би, да поемем този риск?).

Понятието “постмодерно” е освен това изначално невалидно: въпреки всички опровержения, то внушава, че модерността е отминала. Протестите не помагат особено, дори да имат силата на тези на Лиотар (“човек не може да е модерен, без първо да е бил постмодерен) – да оставим настрана настояването ми, че “постмодерността е модерност без илюзиите й”. Нищо не помага; ако думите означават нещо, тогава “пост-Х” винаги ще означава онова състояние на нещата, при което “Х” е останал в миналото…

С течение на времето все повече дефекти ми се изясниха. Понятието “постмодерно” възпрепятства твърде необходимия прелом или разрив; то ни пречи да се дистанцираме от определени навици на теоретизиране, когнитивни рамки, мълчаливи предпоставки, утаили се в зората на продължилото век разгръщане на “координатната система на модерността”. “Постмодерното” мислене няма как да не се придържа към програмата, определена от “модерното”, ограничавайки се основно върху пренареждането на плюсовете и минусите. За да оставим теоретизирането, т.е. усилието да се улови новостта на настоящата социална ситуация, да следва своята собствена логика и логиката на социалната ситуация, отвеждаща го към конструирането на собствена програма, пъпната връв трябва да бъде срязана. Символично това означава необходимост да се изостави терминологията, която подкопава смелостта и решителността да се направи това, а също и ограничава нужната, за да бъде направено, свобода на мисълта.

Бях (и все още съм) резервиран към предлаганите алтернативни наименования за нашата съвременност. “Късна модерност”? Как бихме могли да знаем, че е “късна”? Ако се използва правомерно, думата “късна” предполага приключване, последен етап (всъщност – какво друго човек би очаквал да настъпи след “късния” период? Много късен период? Пост-късен период?) – и така внушава много повече от това, което ние (като социолози, които за разлика от пророците и ясновидците нямаме инструментариум да предсказваме бъдещето и трябва да се ограничаваме до инвентаризиране на настоящите тенденции) сме отговорно упълномощени да предлагаме. “Рефлексивна”? Надушвам нещо гнило тук. Подозирам, че скалъпвайки този термин, ние проектираме собствената си, тази на професионалните мислители, когнитивна несигурност върху социалния свят като цяло или прекрояваме нашето (съвсем истинско) професионално объркване в (въображаема) популярна предпазливост – докато външният свят е белязан, точно обратно, от избледняването и повяхването на изкуството на рефлексията (нашата култура е култура на забравяне и краткосрочност – двата заклети врага на рефлексията). Вероятно бих възприел понятието surmodernite на Жорж Баландие или хипермодерност на Пол Вирилио/Джон Армитидж, ако тези термини не бяха, подобно термина “постмодерно”, по-скоро предпазни обвивки, прекалено необвързващи, за да водят и насочват теоретичното усилие.

Опитвал съм се да обясня колкото се може по-ясно защо съм избрах “изменчив” или “флуиден” като метафори за настоящия стадий на модерността – вж. по-специално предговора на Изменчива модерност. Там изложих схващането си, че “течливост” и “флуидност” не трябва да се бъркат с “лекота” – една грешка, твърдо закрепила се в лингвистичната ни практика (“ние свързваме “лекота” и “безтегловност” с подвижност и непостоянство” – написах там; но тази асоциация почива на неоправдано екстраполиране на опита ни като пътешественици…). Това което отделя течностите от твърдите вещества е хлабавостта и неустойчивостта на химическите им връзки, а не конкретното им тегло.

Един от признаците на течностите, който твърдите вещества не притежават, признак, превръщащ течността в уместна метафора за нашето време, е присъщата на флуидите неспособност да удържат формата си задълго. “Леенето”, определящата характеристика на всички течности, означава непрекъсната и необратима промяна на взаимното положение на частици, която поради слабостта на междумолекулярните връзки може да бъде предизвикана дори от най-лекия натиск. Поради тази причина флуидите, според Енциклопедия Британика , претърпяват “постоянна промяна на формата, когато са подложени на натиск”. Като метафора на настоящата фаза на модерността, “изменчивостта” прави очевидни крехкостта и чупливостта, който са ad-hoc модалности на човешките връзки. Още една характеристика допринася за метафоричната полезност на понятието течност: нейната, така да се каже, “чувствителност към времето” – отново обратно на твърдите вещества, които могат да се опишат като приспособления, унищожаващи влиянието на времето.

Много неща “текат” в ситуацията на изменчивата модерност – но в повечето случаи това е тривиална, даже банална констатация. В края на краищата да кажеш, че стоките или информацията “текат”, е толкова излишно, колкото и изказванията “вятърът духа” и “реките текат”. Това, което е наистина нова характеристика на социалния свят и го прави чувствителен към названието “изменчива” за настоящия вид модерност, противопоставена на другите по-ранни форми на модерния свят, е постоянната и непоправима течливост на нещата, които модерността в първоначалния си вид беше подчинила. Течливост в противовес на втвърденост и устойчивост: на човешките позиции в социалния свят и на междучовешките връзки – и особено на последните, тъй като тяхната изменчивост обуславя (макар и сама по себе си да не определя ) флуидността на първите. Именно “отношенията” биват прогресивно изблъсквани и измествани от дейността на “отнасянето”. Ако някой още използва думата “отношение” в нейното първично, все така присъстващо в речниците значение, то той може да я използва единствено, както предлага Дерида, sous rature; или трябва да помни, че това е, ако използвам терминологията на Улрих Бек, термин-зомби .

Модерност винаги означава непрестанна, обсесивна модернизация (няма такова нещо като състояние на модерност, а само процес; модерността би престанала да бъде модерност в същия момент, в който процесът спре); а модернизацията винаги се изразява в “изтръгване”, “разтоварване”, “разтваряне на твърдите елементи” и т.н.; с други думи, в разрушаване на възприетите структури или поне в отслабване на тяхната мрежа. От самото начало модерността лишава мрежата на човешките отношения от предишната й задържаща сила; “изтръгнати” и пуснати на свобода, хората се предполага да търсят нови основи и да се вкопаят в тях, използвайки собствените си ръце и лопати, дори и да изберат да останат върху основите, на които са израснали (“не е достатъчно да си буржоа”, предупреждава Жан-Пол Сартр, “човек трябва да живее като буржоа”). И така, кое е новото тук?

Новото е, че “изтръгването” продължава безспирно и същевременно перспективи за “повторно закрепяне” нито се очертават пред погледа, нито има вероятност да се появят. В началната “твърда” разновидност на модерността “изтръгването” беше необходим етап по пътя към “повторното закрепяне”; то имаше единствено инструментална стойност при трансформирането на даденото в задача (подобно на междинния етап на “разсъбличане” или “разтоварване” в тричленната схема на ритуалите на прехода на Ван Генеп/Виктор Търнър). Твърдите елементи не се разтварят, за да останат разтворени, а за да бъдат отляти отново по шаблон, отговарящ на стандарта на едно по-добре проектирано, рационално организирано общество. Ако някога е съществувал “проект на модерността”, той се е състоял в стремежа към състояние на съвършенство, състояние, което ликвидира всяка бъдеща промяна, като първо прави промените нежелани и ненужни. Всяка следваща промяна ще бъде към по-лошо…

Но случаят вече не е такъв. Лесно се влиза в оковите, но още по-лесно се излиза от тях. Направено е много (и все още много може да се направи), за да се предотврати те да придобиват задържаща сила. Дългосрочните обвързвания без вариант за прекратяване по желание категорично не са на мода и не са това, което “разумно избиращият” би избрал… Отношенията, също както Антъни Гидънс изобразява любовта, са “сливане” – те траят (или поне се очаква да траят), докато и двете страни ги намират удовлетворителни. Според Джудит Бейкър, автор на най-продаваните “наръчници за взаимоотношенията”, повечето отношения се изграждат с намерението да не траят повече от пет години – достатъчно време, за да премине човек от фазата на увлечението през тази на привързването и да се приземи във фазата “какво правя тук?”. При партньорства и други връзки, подлежащи на промяна, Lebenswelt e флуиден. Или, да използваме друг израз – светът, който някога е бил безпристрастен и неподкупен, придържащ се към правилата арбитър, е станал един от играчите в игра, която променя правилата си в движение – по един доста ексцентричен и непредсказуем начин.
В: Терминът “глобализация” фокусира голяма част от съвременните теоретични и медийни дебати. Вие разглеждате глобализацията като нещо, което реално се случва с нас. Други смятат, че тя е просто конструкция. Как бихте резюмирали аргументите си в този дебат?

О: “Нещо, което се случва с нас” – в смисъл, че за разлика от донякъде сходния процес на изграждане на национална държава никой, нито някой институция, нито ансамбъл от институции, няма пълен контрол върху процеса на “планетаризация” на междуличностната зависимост и нейните последствия; и няма убежище, предпазващо местата и населението им от влиянието на новата зависимост. Липсва контрол в смисъл, че достъпните днес инструменти на действие са прекалено малки и близки спрямо глобалния мащаб на зависимост.

В резултат “глобалното пространство” се е превърнало в някаква ничия земя (нещо като “Дивият Запад” от холивудските уестърни); един вид “екстериториална територия” без обвързващи закони и правила на поведение, бойно поле с неопределени или плаващи/местещи се фронтови линии и подвижни коалиции. Разликата между успеха и провала се установява по скоростта на движение, степента на изненада, смелостта да се експериментира, незачитането на обичайните норми, способността да избягаш и да си измиеш ръцете от последствията на действието.

Всички ние сме засегнати по един или друг начин от това, което се случва в тази “ничия земя” и в този смисъл “глобализацията” е нашата орис – твърде реална, болезнено истинска действителност, която не можем да се правим, че не забелязваме. И все пак това не значи, че съществува такова нещо като “глобално общество” (да оставим настрана глобалната общност), глобално право, глобална политика, глобална етика или глобална култура. Всички те са императиви на нашето време – но засега те се мержелеят в далечината като задачи, които плачат да бъдат неотложно поети, но не се доближават изобщо до своята цел. В този момент властта се е откъснала от политиката: властта е станала екстериториална и местеща се, като пребивава по-скоро в движение, отколкото на определено място, докато политиката остава на място и продължава да бъде, както преди, строго териториална.

В: Повечето от термините, в които мислим съвременната социална ситуация, са негативни. Дали това може да се избегне? И ако не, какво отношение имат теоретичните ни усилия към новата морална ситуация, която обсъждате в Постмодерната етика и в Живот във фрагменти?

О: Над планетата е надвиснала сянка: сянката на ксенофобията. Стари и нови, никога непотушени или доскоро замразени и наново разпалени племенни подозрения и ненавист са се смесили и съчетали с един съвсем нов страх за безопасността, извлечен от стари и нови съмнения и несигурност на изменчиво-модерната екзистенция.

Хората се чувстват изхабени и уморени до смърт от вечно неокончателните критерии и уплашени до мозъка на костите си от тайнствени и непонятни рискове за имуществото им и от глобалното замъгляване, скриващо от поглед перспективите им, и отчаяно търсят виновника за своите несгоди и изпитания. Не е изненадващо, че го откриват под най-близката улична лампа – единственото място, което е услужливо осветено от силите на реда и закона: “Престъпниците са тези, които ни карат да се чувстваме несигурни, а чужденците са тези, които извършват престъпления”; следователно “това, което ще възстанови изгубената или отнета сигурност, е арестуването, затварянето и депортирането на чужденците”.

Доналд Г. МакНийл Джуниър озаглавява статията си за последните изменения в европейския политически пейзаж “Политиците в услуга на страха от престъпността”1 . В действителност в целия свят, управляван от демократично избрани правителства, фразата “Ще бъда безкомпромисен с престъпниците” се е превърнала в най-големия коз, който побеждава всички останали, но печелившата ръка е почти без изключения комбинация на обещание за “повече затвори, повече полицаи, по-дълги присъди” и клетва за “никаква имиграция, никакво право на убежище, никаква натурализация”. Както се изразява МакНийл – “Политиците в цяла Европа използват стереотипа “чужденците извършват престъпленията”, за да свържат етническата омраза, на която се гледа неблагосклонно, с по-приемливия страх за собствената безопасност”.

Хана Арент отбелязва, че макар за предишните поколения “световната човешка общност” да е само понятие или идеал (можем да добавим: философски постулат, хуманистка мечта, понякога боен възглас, но едва ли някога основаващ принцип на политическото действие), тя “се е превърнала в нещо като неизбежна реалност”. И ако това е така – то се дължи на влиянието на Запада, който е залял останалата част от света с продуктите на технологичното си развитие, но който също така изнася в останалата част от света “своите процеси на деинтеграция” – сред които рухването на метафизическата и религиозната вяра, грандиозния напредък на природните науки и решителния триумф на националната държава като фактически единствената форма на управление, представена за велика. На силите, които са се нуждаели от векове, за да “подкопаят старите убеждения и политически начин на живот” в западния свят, “им отне само няколко десетилетия, за да разрушат… убежденията и начините на живот във всички останали части на света”.

Такъв тип унифициране не може да не предизвика “солидарност на човечеството”, която да е “изцяло негативна”. Всяка част от човешкото население на земята е станало уязвимо от всяка една от останалите части. Бихме могли да кажем, че това е “солидарност” на опасности, рискове и страхове. През повечето време в съзнанието на повечето хора “единството на планетата” се свежда до ужас от заплахите, които назряват или се пръкват в отдалечените части на света – светът, който “търси досег, но сам остава недосегаем”. Един съвременен Джон Дън вероятно би променил предупреждението от своите Молитви: … Но, струва ми се, той би се придържал към забележката, че “…” – но сега това би означавало преди всичко, че човек не може да разчита на сигурното убежище, което островите предлагаха в по-простите и бедни времена. На континента, пресечен от железопътни линии и магистрали, каквито са всички континенти в днешни дни, човек няма къде да се скрие. Не е останало място, което да е “…” или пък “…” – колкото и напористи и трескави да са усилията да се държи тълпата далеч зад порти и огради и да се пази достъпът до пътя само за определени хора и с определена цел.

“Светът не е човечен, само защото е създаден от човешки същества, и не става човечен, само защото в него звучи човешки глас, а само когато стане обект на дискурс… Ние очовечаваме това, което се случва в света, само като говорим за него, и в процеса на говорене се учим да бъдем хора. Гърците наричат тази човековост, постигната в приятелски разговор, philanthropia, “любов към човека”, тъй като тя се проявява в готовността да споделиш света с другите хора.” Тези думи на Хана Арент2 могат – трябва – да се четат като пролегомени на всички бъдещи усилия, насочени към задържане на противоположните тенденции и доближаване на историята до идеала на “човешката общност”. Придържайки се към Лесинг, нейният интелектуален герой, Арент настоява, че “отвореността към другите” е “предпоставката на “човечността” във всеки един смисъл на думата”… Истинският човешки диалог се различава от простото говорене или дори дискусия по това, че той е изцяло проникнат от удоволствие от присъствието на другия човек и от това, което той говори.”3

Голямата заслуга на Лесинг според Хана Арент е, че “той е изпитвал радост заради безкрайното множество от мнения, които възникват, когато хората обсъждат делата на този свят”. Лесинг “ликува точно от това, което винаги – или поне от времето на Парменид и Платон насам – е опечалявало философите: че веднага щом се изречи истината, тя моментално се превръща в едно мнение сред много други и бива оспорвана, преформулирана и свеждана до една тема на дискурс сред много други. Величието на Лесинг не се състои в простото теоретично прозрение, че в човешкия свят не може да има една единствена истина, а в неговата радост, че такава истина не съществува и следователно безкрайният дискурс сред хората няма да спре, докато изобщо има хора. Една единствена абсолютна истина… би означавала смърт за всички тези дискусии… и това би довело до края на човечеството.”4

Фактът, че другите не се съгласяват с нас (не им е интересно това, което ние правим, а вместо това се интересуват от това, което не правим; вярват, че човешката заедност би спечелила, ако се основаваше на правила, различни от тези, които ние смятаме за най-висши; и най-вече подлагат на съмнение претенцията ни за достъп до пряка линия с абсолютната истина, а така и нашия анонс, че знаем със сигурност, още преди да е започнала дискусията, къде тя трябва да спре) не е препятствие по пътя към човешката общност. Но препятствие са убедеността ни, че нашето мнение е цялата истина, нищо друго освен истина и най-вече самата истина, и убеждението ни, че чуждите истини, ако те са различни от нашата, са “просто мнения”.

И така къде сме днес? Не са ли неизменно мрачни перспективите да живеем заедно в мир, уважавайки се един друг, грижейки се един за друг, учейки се един от друг и наслаждавайки се един на друг?

В един ирландски виц, един минувач, запитан от шофьор “как да стигна оттук до Дъблин”, отговаря: “Ако исках да отида в Дъблин, не бих тръгнал оттук”. Всъщност човек лесно може да си представи свят, по-добре устроен да предприеме пътуването към “световното единство на човечеството” (предсказано – постулирано – от Имануел Кант преди два века) от света, който случайно населяваме днес, в самия край на епохата на Троицата територия/ нация/ държава. Но не съществува такъв алтернативен свят, а следователно и друго място, от което да започнем пътуването. И в този случай несъмнено не съществува избор – да не го предприемаме все още или да го предприемем без повече отлагане.

Постулираното от Кант единство на човешкия род може и да е, както той внушава, в резонанс с целта на Природата – но със сигурност не изглежда “исторически предопределено”. Запазващата се безконтролност на вече глобалната мрежа на обща зависимост и “взаимно гарантирана уязвимост” със сигурност не увеличава шансовете за такова единство. Това, обаче, означава единствено, че в никое друго време не са били толкова спешни и наложителни силният стремеж към всеобща човечност и произтичащата от него практика, колкото неотложни са те днес.

В епохата на глобализацията каузата и политиката на споделената човечност са изправени пред най-съдбовната от многото съдбовни стъпки, които са правили през своята дълга история.