Аморфно общество

Демокрацията като хубавата книга се нуждае от време.
Бенджамин Барбър

Литовското общество отстрани изглежда образцово – Литва е първата държава от Балтийския регион, която се спаси от хватката на съветския режим; тя е също една от първите бивши съветски републики, приети в Европейския съюз; освен това днес е сред по-напредналите в икономическото си развитие държави в региона. Но погледната внимателно отвътре, много неща изглеждат твърде проблематични. Ще анализирам някои от характеристиките на обществото на “високия посткомунизъм”, надявайки се, че литовският опит може да бъде полезен при изследването и на други бивши комунистически държави.

Знаците, сочещи, че Литва е навлязла в епохата на високия посткомунизъм, са в изобилие. За известно време оптимизмът, свързан с членството в ЕС, будеше вярата, че страната бързо ще стане истинска европейска държава и ще достигне “западния” жизнен стандарт. Наистина този път очакванията бяха по-сдържани отколкото в навечерието на независимостта, когато много икономисти и политици бяха омагьосани от илюзорни надежди, че за три-четири години страната ще достигне икономическото ниво на Швеция или Норвегия. Интеграционните процеси, които за известно време прикриваха социалната реалност на закъснелия посткомунизъм, бяха придружени от сляпата вяра в магическите, почти чудодейни, сили на обединена Европа. Например, литовският парламент ратифицира новата Конституция на ЕС, без сериозен критичен анализ или задълбочено обмисляне; скоро след това тя беше категорично отхвърлена от “старите” европейски държави. Друг пример: за един дълъг период от десет години след възстановяването на независимостта, някои харизматични политически лидери продължиха да обясняват на обществото, че Литва не само би могла, но и трябва да научи Европа какво е “морална политика”, сякаш тя е единствената страна, призвана да изпълни тази благодорна месианска задача, тъй като притежава специални метафизични качества. Тези особености на менталността на политическия елит и на част от обществото не трябва да се свързват само с последиците на съветската окупация, но и с времето на царистката колонизация, продължила повече от 150 години.

Политиката във все по-голяма степен се ръководи от популистка реторика, така че особените усилия през последните години за контрол над колективната памет не са изненада за никого. Направени бяха множество опити тя да бъде заместена от колективна амнезия или най-малкото на общественото съзнание да бъдат наложени няколко противоречащи си и дори радикално противоположни версии за съветското минало. Между няколко мнемонични групи се водеше жестока битка за правото да се управлява пренаписването на миналото; най-общо, Лявото воюваше с Дясното. В тази борба членове на бившия комунистически апарат разчитаха на подкрепа от страна на обеднелите и маргинализирани слоеве на обществото, изпитващи носталгия към социалната стабилност по съветско време.

Преходът обаче от памет към забрава е доста сложен: освен колективната и индивидуална памет съществува и политика на паметта, т.е. държавните ритуали, знаци и символи, чрез които се отдава почит на миналото; също така спомените на отделни индивиди или групи обхващат едновременно съветския период, драматичния следвоенен период и дори периода на независимост между войните. Така полето от интерпретации на историята се оказва твърде обширно. Политическите групи, които се опитват да контролират паметтта, искат да постигнат това, налагайки на обществото противоречиви версии за миналото. През последното десетилетие бившата съветска номенклатура правеше всичко, което е по силите й, за да оправдае ролята си в периода на политическа зависимост.

Паметта се “коригира” и чрез бързо променящия се публичен речник. В условията на висок посткомунизъм политическият дискурс е доминиран от абстрактни понятия, напълно изпразнени от конкретно съдържание: например, “демокрация”, “гражданско общество”, “свободен пазар”, “икономическо развитие”, “икономически стратегии”, “общество, основано на знание” и т.н. Лингвистът Уве Пьорксен уместно нарича тези податливи понятия “пластични думи”, а въздействието на цялостите, които те формират – “деспотизъм на модуларния език”.1 Според него бюрократизираният жаргонен език на експертите изолира хората от действителността и ги принуждава да пребивават във въобразена реалност, в която понятията губят смисъла си и могат да означават всичко. Такъв тип политически дискурси съзнателно или несъзнателно чертаят контурите на едно в действителност несъществуващо (въпреки че е повсеместно желано) гражданско общество и/или общество на благоденствието. Абстрактните вербални формули и фигури се манипулират, за да създадат представа за европеизация, бърз икономически прогрес и благоденствие – виртуална реалност, която няма нищо общо със сложната социална действителност. Всичко това поражда основателни съмнения дали в условия на посткомунизъм изобщо може да се говори за общество. Не е ли и то още един пластичен вербален фантом или мираж, който изчезва в мига, в който изключим телевизорите си? Възможно ли е “народът”, мачкан, тормозен и “съветизиран” в продължение на половин век, за петнайсет години да се превърне в съзнателно общество? Може би са прави критиците, които ни призовават да се ограничим до изграждането на обществени структури, вместо да говорим за общество. Социалната сегрегация се задълбочава толкова бързо, че изглежда сякаш единственото общо между литовците са паспортите и държавните символи. Може би е истина, че само “бирата и победите” ни обединяват, както се казва в популярна телевизионна реклама. Аморфно общество, неопределена политика, реалност, превърнала се във вирутална, трансформирана в симулакрум от медиите, нестабилна икономика, хаотично люшкане между ред и безредие, изблици на колективна истерия или апатия: това са само част от чертите на високия посткомунизъм.

Много критици и наблюдатели на социалния живот са съгласни, че седемнайстата година от независимостта на Литва е доста мрачна. Страната, тормозена от посткомунистическия кошмар, не успява да създаде условия за повече или по-малко нормален живот за всички социални страти (не само за “каймака на обществото”). Повече от половин милион са напуснали Литва и са заминали на запад (според официалната статистика 400 000 души) и много от тях вероятно никога няма да се върнат. Налице е масова емиграция на талантливи студенти, висококвалифицирани професионалисти, интелектуалци в пенсионна възраст и дори млади хора, без висше образование. Някои предпочитат неквалифициран труд в чужбина вместо усещането, че са излишни и унизени в собствената си родина, а други, уморени и фрустрирани, по собствена воля решават да се оттеглят от живота: Литва е първа в Европа по процент на самоубийства, изпреварвайки дори бившия “лидер” Унгария. Състоянието на преход, което продължава неочаквано дълго, разруши илюзиите, чудесно резюмирани в този предизборен лозунг: “Литва, прекрасно място за всеки”.

Театралността на политиката

Нека анализираме най-типичните характеристики на аморфното общество на високия посткомунизъм, разбира се, без претенции за изчерпателност. Преди повече от десет години писах, че политическият живот в Литва започва да придобива редица черти, типични за театралното представление; по онова време тезата за театралния характер на политиката бе по-скоро метафора. Днес тя е театър в буквален смисъл. Вероятно няма друга европейска държава, в която медиите (в частност телевизията) да са толкова тясно свързани с политиката. Дори холивудските звезди не се появяват на екрана толкова често, колкото литовските политически фигури, независимо от каква величина са. Политиците преобладават във всички ток шоута и всеки от тях знае съвсем точно какво трябва да говори, какво се очаква от него и какви ще бъдат резултатите от публичната им изява. Изглежда литовските политици са научили един от най-важните принципи на масовите комуникации – ако постоянно се появявате на телевизионния екран, значи съществувате. И обратно – онези, които не стигат до екрана или до лъскавите корици на модерните “лайфстайл” списания, се оказват извън пределите на политиката.

Особено подозрителна е ролята на професионалните политолози в този вид телевизионни предавания. Вместо критично да анализират процесите, които протичат в обществото, те правят пи ар на една или повече политически групи, дори те да са в конкуренция. В условията на висок посткомунизъм независимостта на политолозите е илюзия. Сферата на политиката се виртуализира и границите между театрално изпълнение и политическо действие бързо изчезват. Само че в първия случай изпълнителите са актьори и това е тяхната професия и задължение, докато във втория са политици, които за загърбили професионалния си дълг и са се превърнали в марионетки, изпълняващи възложени им публични роли.

Триумфът на дилетантството

По думите на един от най-проницателните анализатори на литовското общество, Ричардас Гавелис2: “Дилетантството е наш основен проблем, може би един от най-важните в нашия нерадостен живот. Явно е, че сме прихванали тази ужасна болест отдругаде, но пък й се отдадохме с такъв ентусиазъм, че дори добавихме някои чисто литовски симптоми. Докато не се излекуваме, няма смисъл да мечтаем за бъдещо щастие”.

Изминали са почти десет години от написването на тези редове, но все още дилетантството процъфтява в почти всички сфери на живота: политиката, икономиката, социалната сигурност, медиите, училищната система, висшето образование… Повече от десет години реформите бяха провеждани по такъв дилитантски начин, че провалът им не изненадва никого. Реформата на здравната система в Литва, толкова шумно огласявана, се оказа пълен неуспех, а образователната реформа почти не донесе резултат. Идеята за “национално училище”, очевидно архаична, но привлекателна за определени слоеве от обществото, започна да се осъществява през 1990 г. и постепенно се превърна в псевдозападна стандартизирана форма на масово средно образование. Необразоваността сред младите хора расте, въпреки голямото натоварване в училищата; култът към успешната кариера и претрупаните учебни планове напълно подчиниха средното образование. Реформата на висшето образование е обречена на подобна съдба. Въпреки че никой не се съмнява в необходимостта от нея, в ръцете на политиците тя може да се превърне в поредната симулация на социално действие, която ще погълне много енергия и средства. Дискусиите върху тази реформа, които текат вече няколко години, ясно показват, че културата на диалога в Литва в епохата на високия посткомунизъм все още е на зачатъчно ниво – по думите на философа Леонидас Донскис културата на монолога и днес процъфтява.

От днешна гледна точка, Ричардас Гавелис сякаш не успя да предскаже само едно – дилетантството не само се разраства, но и се институционализира. Дилетантите си пробиват път към властовите структури и когато станат политици или висши чиновници се грижат децата, роднините и приятелите им да получат уютни държавни службици. Неслучайно през последните седемнайсет години броят на служителите в държавния сектор се нарастна неимоверно. Заедно с бързото увеличаване на броя на чиновниците, бюрократичната система става все по-тромава и непрозрачна като тъмна гора. Дори да са изправени пред най-дребния проблем, гражданите трябва да чукат на безброй врати, докато успеят да намерят елементарно решение. Без съмнение бюрократизацията на страната и на общинските структури е резултат не само от дилетанството – разрастването на бюрократичния апарат безспорно е свързано и със стремежа на политиците да контролират всички жизнени сфери.3 Но именно дилетанството създава толкова много допълнителни бюрократични прегради.

Ирония на съдбата е, че лозунгът на Ленин, гласящ, че всеки готвач трябва да може да управлява държава, се осъществи в страна, която първа се освободи от “братската” прегръдка на Съветска Русия. В пост-съветска Литва има много политици с ниска квалификация и отличителната черта на тези “политически готвачи” е ненаситната алчност и произтичащата от нея корупция – по този показател една друга мрачна класация ни поставя на едно от първите места в Европейския съюз. Открило чудесна социална среда за развитие, дилетантството в епохата на висок посткомунизъм се превърна в саморегенерираща се система.

Култът към развлечението

Дори древните римляни са познавали мощта на забавлението като политически инструмент – плебеите искат “хляб и зрелище”. За разлика от комунистите или ислямските фундаменталисти, които полагат много усилия в опитите си строго да контролират и да ограничават правото на забавления (особено публични), посткомунистическа Литва превърна забалвението в култ. Този факт има няколко интерпретации. Дълго продължилият пост обикновено бива последван от дълъг гуляй; той компенсира изгубеното време. Бедният съветски репертоар от развлечения, забраните и контролът – образно казано, пост, продължил половин век, хвърли обществото в другата крайност: внезапният сблъсък с консуматорското общество провокира неутолим глад за забавления. Развлекателният бизнес, който задоволява тези нужди и вече изкуствено ги създава, се разрастна отвъд всякаква мяра и придоби опасни мащаби. Особено тревожна негова характеристика е насочеността към необразованата и нискокултурна публика. Повечето литовски телевизионни програми са предназначени за “обикновения народ”, т.е. хората от провинцията и социалната периферия, пролетариата от предградията и необразованата младеж. Те са основната публика на литовските “риалити” програми, телевизионни игри и ток шоута, чиито вулгарни нотки са съпоставими със съветската пропаганда. Показателно е, че създателите на най-популярните развлекателни програми произлизат от съветските структури и носят със себе си мисловната нагласа, клишетата, специфичния речник и лесно разпознаваемите интонации на гласа (например, местният диалект бива имитиран чрез вулгаризация).

На политиците не отне много време да осъзнаят силата на култа към развлеченията. Заради това те с такъв ентусиазъм участват в различни проекти на шоу бизнеса, дори в онези, които пародират литовската политика. Парадоксално е, но политическите пародии увеличават символния капитал на политиците. Индивид, пренесен на екрана, става комичен, но и дружелюбен и мил герой – качества, които постопенно се приписват на самия човек. Пародираните политици се приближават до “обикновения народ”, т.е. електоратът. Социалният гняв и омразатсе разсейват и хората усещат облекчение. Какви отговорности може да поеме такъв човек? Има ли смисъл да се настоява един безмозъчен глупак да стане “архитект” на обществото? Ако герой, който “забавлява зрителите/избирателите до смърт”4, бъде отстранен от политическата арена, той изчезва и от телевизионните екрани; така вечерите пред телевизорите – единственото забавление на средностатистическия литовец – ще станат още по-тъжни и мрачни. Леката носталгия по онези фигури, които вече не са политическата сцена може да се усети дори в новинарските емисии.

Разцветът на конформизма

“От всички нации, най-съвършена е Литва преди да се доближи до духа на образования свят и да познае същността му. Но нека тя не се хвали със своето съвършенство, защото ще повтори същите грешки, както по времето, когато се бореше срещу Кръста. Аз съм напълно убеден в това – и скоро цялото ни общество ще го разбере – няма наш враг, навредил ни повече от самите нас с необуздания ни, див темперамент, с нашите бесове, с нашия некритичен и некултурен характер”.
Това са думи на един от първите критици на литовската култура, Юлийонас Линде-Добилас, написани през 1922 г.5 Според него липсата на критика е един от най-големите пороци на модерната литовска култура. Десетилетия по-късно ситуацията се повтаря. Линде-Добилас пише горния текст, когато Литва се освобождава от продължилото сто и петдесет години потисничество от страна на царска Русия и започват да се изграждат основите на независимата държава. Сега обсъждаме проблема за конформизма след петдесет години съветска окупация. Съвременните ни мисловни навици са формирани от менталното наследство не само от съветския период, но и от дълги векове робство, насадили в съзнанието на много литовци склонността да се примиряват и адаптират към различни обстоятелства – особено към свързаните с властта, наложена от чужда държава и стремежа й да управлява и контролира всичко.

Формите на адаптация, доминиращи през съветския период, се обсъждат неохотно и несистематично както в публичната, така и в академичната сфера. Но процесът на пробуждане на общественото съзнание би се ускорил, единствено ако добросъвестно анализираме наследството на окупацията/колонизацията, все още твърде живо, макар и внимателно и изкусно прикривано в посткомунистическото общество.

Конформизмът е проникнал в почти всички сфери на живота. Страхът от властта провокира привидно одобрение. Йерархичните отношения в обществените институции процъфтяват и вместо инициативност се насърчава безусловно послушание. Безгласното примирение властва дори във висшето образование, което трябва да е сред най-активните центрове за формиране на критично мислене. Инстинктът за адаптация, развит през съветския период и по мнението на много учени и културни дейци, помогнал на литовската нация да оцелее, се разкрива в цялото си “великолепие” в епохата на високия посткомунизъм. Този противен, дълго насаждан инстинкт е един от най-големите виновници за социалната мимикрия и атрофия. Манипулирайки го, хората с власт (независимо от ориентацията им) засилват контрола над гражданите и усилват зависимостта им от държавата. Докато не успеем да победим тази нагласа, послушната аморфна маса няма да се превърне в гражданско общество.

Миражът гражданско общество

Преди повече от десет години в епохата, предхождаща високия посткомунизъм, отвореното общество по образец на идеите на философа Карл Попър и бившия му студент, финансистът и филантроп Джордж Сорос, се смяташе за панацея за всички социални проблеми. Трудно е да се определи, доколко сме се приближили до състоянието на отворено общество оттогава насам, но без съмнение дейността на Сорос донесе значителни ползи за Литва (както и за цяла Източна Европа) в период на икономически трудности. Освен това тя остави видими следи в интелектуалната сфера: бяха преведени редица отлични книги от областта на хуманитаристиката и социалните науки (предимно от автори либерали), литовските учени усвоиха съвременния жаргон, който им позволи да се почувстват равни с колегите си от западните страни.

Наскоро обаче понятието за отворено общество излезе от масова употреба и бе заместено от по-модерната категория гражданско общество, която се установи трайно в речника на политиците и социалните анализатори. Нейното съдържание обаче е доста неясно и неопределено, въпреки че може би именно тези негови качества я правят толкова привлекателна. Всеки път след провеждането на избори, коментаторите на литовския социален живот (журналистите, както и философи, политолози, социолози и икономисти) поставят диагноза дали устоите на гражданското общество са се укрепили или напротив, са разклатени още повече. Например, когато популистът Роландас Паксас, лидер на партия с неясна идеология, бе избран за президент, мнозинството интелектуалци стигнаха до извода, че в Литва не могат да бъдат открити дори зародишни форми на гражданско общество. След като той бе свален от поста си половин година по-късно и бившият му конкурент Валдас Адамкус зае поста му, всички се зарадваха на новопоявилите се симптоми на гражданско общество. Възможно ли е такова невероятно чудо на социална и гражданска зрелост? Във всеки случай, понятието за гражданско общество стана още по-неопределено и мистериозно.

В последно време решимостта да се изгради устойчиво гражданско общество значително нарастна. Структурите, които трябва да изпълнят това в национален мащаб, се появиха, но независимо от тяхната сугестивна и дори искрена реторика, дотук нито обхватът, нито резултатите им, са задоволителни. Вероятно една от пречките е наивната увереност на интелигенцията, че гражданско общество може да се изгради “отгоре” като добре образованите интелектуалци просвещават и наставляват примитивните маси. Но съдбата на рационалистките мечти от епохата на Просвещението вече доказа утопичността на подобен тип мислене. Остава само да съжаляваме, че в епохата на високия посткомунизъм хората все още разчитат и вярват в силата на проповедта. Строителите на гражданското единство изпращят лектори от столицата в по-малките градчета, за да научат обитателите им как да направят първите стъпки в изграждането на гражданско общество. И въпреки че има накои спонтанни изблици на гражданско съзнание, невъзможно е да се изгради обществото, за което мечтаем, използвайки вертикални прийоми на просвещаване. Докато те не бъдат заменени с хоризонтални, докато не се появат повече локални радио станции, вестници, граждански клубове, асоциации и други подобни мрежови структури, обслужващи определени общности и изградени по инициатива на гражданите дори и в най-отдалечените кътчета на страната, говорителите на гражданското общество ще хабят енергията си напразно. Ако не изследваме, не анализираме критично и не прилагаме творчески опита на гражданските инициативи в други страни, гражданското движение в Литва на високия посткомунизъм ще се превърне в още един неуспешен Просвещенски проект, каквито има в изобилие в Източна Европа.

Тази сладка дума популизъм

Днес дискусията относно социалните и политически промени в много източни и централни европейски страни не може да се проведе без понятието “популизъм”: то е станало задължителен компонент в речника на политици, политически анализатори и коментатори. Подобно на много други “пластични” думи, и то е постоянно изплъзващо се и неопределено. На много хора обаче им изглежда, че използвайки го, могат да обяснат почти всичко, което се случва в Литва на високия посткомунизъм. Моята цел не е да изследвам доколко то може да бъде полезно за интрепретирането на социалните промени, протичащи в Източна Централна Европа, но все пак трябва да призная, че в локалния контекст понятието все още не е придобило ясно значение. По-строгите критици задават въпроса: съществува ли партия в Литва, на която да не приляга етикетът “популистка”? Различават ли се обещанията за благоденствие и предизборната реторика на социалдемократите от тези на консерваторите, въпреки че и двете партии се обявяват за “традиционни”, т.е. по дефиниция непопулистки? Има ли наистина толкова голяма разлика между т.нар. “традиционни” партии, които бяха основани само преди десетина години и публичните инициативи на Роландас Паксас и призивите му към “обикновения народ” (по време на президентските избори той находчиво използва опита и образа си на професионален пилот, пилотирайки самолет до различните гласоподавателни райони)? Демамгогията на друг популист, бившият кмет на Вилнюс с либерално-центристка ориентация, Артурас Зуокас, не се различаваше особено от реторическите хитрини на дългогодишния лидер на левицата, бившият комунист (“традиционалист”) Алгирдас Бразаускас – и двамата се опитаха да си изградят имиджа на “типичен литовец” близък до “народа”.

Независимо от някои специфични особености на реториката, образността, характера или биографията, целият политически елит на високия посткомунизъм носи едни и същи качества: безпринципност, лицемерие, цинична алчност, която ги кара да източват държавни или общински средства. Политическият маратонец на Литва, Алгирдас Бразаускас, бивш генерален секретар на комунистическата партия, вече и бивш президент и бивш министър-председател, убеди по-младото поколение от политици, че аморфното посткомунистическо общество е само една атомизирана тълпа без здрави социални и граждански връзки, чиито желания и нежелания могат да се манипулират лесно с минимална компетентност в политическата реклама, изграждането на имидж и комуникацията с обществеността. Както показа шеметната (макар и краткотрайна) победа на бившия президент Паксас, най-добрата тактика е да се внесат от чужбина пи ар консултанти, дори те да са свързани с тайните служби на чужда държава. Но трябва да се признае, че и родните политически технолози овладяха до съвършенство популистките тактики и стратегии.

Провали и ремисии

Социолозите и социалните критици в много посткомунистически страни разпознават сходна “пост-тоталитарна патология”, въпреки някои различия в местния характер и историческото развитие. Липсата на отговорност, организация, доверие и гражданска солидарност позваляват лесно манипулиране на гражданите: обществото се люшка между двете крайности: истерична активност и пълна апатия, примесена със сляпо покорство. Политиката в много посткомунистически общества се характеризира с липса на професионализъм, егоизъм и корумпираност, но изследванията на Transparency International6 показват, че Литва явно се е устремила към лидерство в ЕС и по този показател. Именно корупцията се посочва от западните експерти като една от най-сериозните пречки за демокрацията в Литва. Дали не е истина, че ние сме заразени с по-тежка форма на “пост-тоталитарна патология” от тази на нашите братя по съдба?

Можем ли да открием много примери на страни с либерална демокрация, в които за власт се борят над четиридесет, уж различни, политически партии, които сами не са наясно по какво точно се различават идеологиите и програмите им? Изключително популярните преди време, а днес не само архаични, но и напълно погрешни прогнози за “края на идеологиите” или за “края на историята” би трябвало да са особено скъпи на подобни политически “мелези”. Още повече, че идеологията на повечето политически партии в епохата на висок посткомунизъм е една и съща: да си на власт, за да можеш да грабиш от държавната хазна.

Преди повече от десет години румънският културен критик Андрей Плешу публикува изследване на пост-тоталитарното общество въз основа на примера на собствената му страна. Сравнявайки епохата на тоталитаризма с новия период на социална промяна, авторът твърди:

“Фрустрирани, неспокойни, вътрешно разединени, ние се чувстваме изтощени, безжизнени, задушени. Ние вегетирахме в среда, едновременно неизменна и случайна; имахме само гордостта от изолацията си и от време на време мимолетен лъч надежда. Неочаквана експлозия на този фон: неврастенията изчезна като по чудо и внезапно ние станахме истерични. Типичните симптоми на истерията ни завладяха и центърът на болестта се измести от мозъка към вътрешностите ни. Обхванати бяхме от пубертетска превъзбуда, от неконтролируема агресивност, лицата ни бяха обзети от крясъци и гримаси. Изтощението бе заместено от безпокойство, излишната предпазливост даде път на тотална липса на задръжки. Когато бяхме неврастеници, изразявахме по-малко в сравнение с това, което кипеше вътре в нас. Откакто станахме истерици, изразяваме повече, отколкото което можем да артикулираме мисловно чрез съдържанието, налично в нас. Патологията на безмълвието отстъпи пред тържествуващите възгласи. Очевидно всичко това трябва да се възприема като зловещо разстройство на организъм, преживяващ дълъг и драматичен период на пречистване. Все още могат да настъпят опасни ремисии.”7

Какви по-точно? Според Плешу са възможни поне три вида усложнения: първо, обществото може отново да се върне към неврастеничния период; второ, може да се адаптира към постоянно състояние на истерия; трето, може да се окаже обзето от копнеж по авторитарен режим, който да му помогне да се пребори с неврастенията и да овладее истерията. И трите “ремисии” биха интензифицирали социалния разпад и беха превърнали желаното от всички благоденствие в празна илюзия.

Подобен сценарий е възможен и в Литва; може би най-малко вероятният вариант е възстановяването на авторитарния режим. Обаче не трябва да забравяме, че с помощта на зловещия лозунг “Ще има ред!” и емблеми, напомнящи за националсоциалистическите символи, дори такава безцветна и напълно лишена от харизма личност като Паскас стигна до Президентския дворец и сега отново издига популистки лозунги, обещавайки “ред и справедливост”. В епохата на високия посткомунизъм аморфното общество копнее за твърда ръка. А не страдаме от липса на хора, без скрупули, които на драго сърце биха изпълнили това желание на народа… Социалната истерия, провокирана от дългия и тягостен процес на отстраняване на президента Паксас, продължил повече от половин година, показа колко податливи сме на “ремисии”. Тя обхвана не само обществото като цяло, но и политици, интелектуалци и анализатори на социалния живот, въпреки че именно тяхна е отговорността за контрола над социалната истерия.

В последно време ставаме свидетели и на другата крайност – симптомите на социална неврастения стават по-сериозни, апатията и отчаянието нарастват във всички партии и форми на политическа активност. Литовското общество, завладяно от апатия и безразличие, със сигурност няма да успее да разпръсне облака на неврастеничност, който заплашително се сгъстява. Не се виждат личности, които биха могли да обединят обществото и които притежават смелостта да започнат борба със социалното отчаяние с реални действия, а не с обещания. Можем да разчитаме единствено на здравомислието ни, което, както се е доказвало неведнъж, винаги ни идва на помощ в критични ситуации.

Необходими са съвместните усилия на цялото общество, за да променим жалкия вид на настоящето ни и още по-песимистичните сценарии за бъдещето (за които подсказват нарастващата социална сегрегация, емиграцията от отчаяние, нараставащият процент на алкохолизъм, престъпност и самоубийства). Но първо обществото трябва да бъде обединено, тъй като то става все сегрегирано, отчуждено и губи връзките на социална солидарност. Само обединението може да генерира вътрешна сила в едно посткомунистическо общество, за да започне то да изисква от своите избранници да изведат страната от контролираната демокрация и да я насочат към нормална европейска демокрация.

Отдръпването на интелигенцията

Интелектуалците, които действаха като обединители на нацията в навечерието на независимостта и през първите години на “пеещата революция”, скоро след това бяха изтласкани в периферията на политическия живот. Каква е тахната вина за това, което се случва? Според философът Аудриус Навикас в Литва е настъпила парадоксална ситуация: “Заинтересованите групи стават все по-нагли в апроприирането на държавата, а в същото време значителна част от обществото и интелигенцията се отдръпна от политиката и запазва мълчание, точно когато е време да се говори и да се защитават националните интереси”8.

За повече от дванайсет години политиците, независимо от принадлежността им към партии или кланове, успяха да постигнат значителна победа срещу обществото. Те си присвоиха арената за дискусия на политически проблеми, като се дистанцираха от интелектуалците (на които бе отделена второстепенна роля на коментатори и интерпретатори) и си осигуриха услугите на професионалните говорители – политолозите. Последните, усетили както нарастналото търсене на услугите им, така и своя глад за печалба, се отказаха от всякакви морални принципи и с охота предоставят на клиентите си консултантски, маркетингови и мениджмънтски услуги. Публична тайна е, че най-блестящите специалисти в тази област са изключително търсени преди избори: те помагат на партиите и техните лидери да си създадат безукорен образ и да скрият съмнителните и често срамни дела от миналото си. Така, премахвайки всички потенциални критици на партийните програми, става относително лесно да се манипулират масите.

Каква точно е причината за отчуждаването на интелектуалците от политиката? Причините за тяхната съзнателната или несъзнателна изолация са многобройни и разнообразни; интелектуалците от другите източноевропейски страни в един момент също се отдръпнаха от политиката. Според историка Тони Джуд една от основните причини за упадъка на интелектуалците е фактът, че антикомунистическия морал, който те винаги са изповядвали, както и пледоарията им за необходимостта да се изгради морално осъзнато гражданско общество, срещна по-мощни социални сили. Практическото изграждане на пазарна икономика направи понятието “гражданско общество” безнадеждно остаряло и интересно единствено за социолозите, изследващи региона. Този процес е сходен с това, което се случва в Западна Европа след Втората Световна война, когато патосът на съпротивата се измести от необходимостта континентът да бъде възстановен.

Студената война също изигра своята роля. Тони Джуд сравнява следвоенните френски и италиански автори с колегите им в посткомунистическа Източна Европа и прави извода, че последните имат много по-малък успех. Единствената група интелектуалци в Източна и Централна Европа, успяли да преминат прага на социалните промени, са т.нар. технократи (адвокати, икономисти и т.н.), които не са играли някаква особена роля преди Нежните революции. Именно липсата на героизъм, колкото и парадоксално да изглежда, ги направи привлекателни за онези, които не са били дисиденти. Според Джуд тази позиция е най-добре отразена в изказването на чешкия министър-председател Вацлав Клаус, който заявява, че не е бил нито дисидент, нито доверено лице, нито моралист. Това го прави подобен на повечето му съграждани.9

Тази теза е по-приложима към интелектуалците и дисидентите от Централна Европа – Чехия, Унгария и Полша. Дисиденстките действия в Съветска Литва са много по-маргинални, ограничени и като цяло ориентирани главно срещу гоненията на католическата църква; тук не познаваме такива забележителни личности като изключителните чешки или полски интелектуалци. Освен това литовските дисиденти бяха изстласкани встрани още по времето на перестройката или “пеещата революция”, защото радикализмът им е твърде плашещ; по-популярните активисти от първата вълна на литовското национално възродително движение бяха известни юристи. Тони Джуд е прав, че личностите, които не са герои, но са активни и добре познати се оказаха по-привлекателни за обществото, отколкото дисидентите и радикалите, рискували живота и свободата си.

Изглежда тенденцията е сходна навсякъде в Източна Европа: още преди началото на големия скок към пазарна икономика, по-прагматичните “технократи” изпъдиха интелектуалците-хуманитари от политиката с мълчаливото съгласие на обществото. От друга страна, те трябва отчасти да винят и самите себе си за това, че изгубиха надпреварата за правото да контролират политическите лостове. Докато обществените приоретети бързо се променяха, те продължаваха да говорят с овехтелия речник на “пеещата революция” и не усетиха трансформациите в ценностната ориентация, настъпили при сблъсъка на Литва с икономическите трудности (особено когато Москва наложи икономическа блокада) – индивидуализмът, прагматичната нагласа и стремежа към лична печалба вече процъфтяваха и отношенията на социална солидарност бяха в разпад. Интелектуалците се завърнаха в професионалната си академична среда, откъснаха се от гражданските инициативи и понякога дори открито демонстрираха отвращението си от политическата активност. Авторитетът и значимостта им в социалния живот чувствително намаляха.

Едуард Саид10 анализира изкушенията и духовната поквара, на които са изложени интелектуалците и които проникват дълбоко, когато те се откажат от истината и принципните позиции, когато избягват да се ангажират твърде много политически или да предизвикват полемика, защото се страхуват от неодобрението на властовите структури. Покварени са и онези, които се опитват да запазят репутацията си на обективни и безпристрастни наблюдатели, надявайки се, че ако запазят мълчание относно редица проблеми, ще получат съответно възнаграждение – почитна титла, престижна награда, държавен пост, посланически мандат. Смълчавайки се, когато е задължително да се говори открито и безкомпромисно, те се отклониха от дълга си да казват истината и станаха пленници на собствената си нерешителност. Ще успеят ли литовските интелектуалци да изпълнят дълга си да ускорят процеса на изграждане на гражданско общество? Ще могат ли да отхвърлят лакейската роля, възложена им от властта? В едно не може да има съмнение: съдбата на обществото и собствената им участ зависят от позицията, която ще заемат по отношение на сложните и объркани социополитически процеси.