АМЕРИКАНСКА РУСОФОБИЯ В ЕПОХАТА НА УПАДЪК НА ЛИБЕРАЛИЗМА

Andrei P. Tsygankov

7 December 2018

След епохата на големи надежди и очаквания, породени от края на Студената война, Съединените щати и Русия преминават към емоционално тежък конфликт на ценности. Поне от 2012 г. е станало обичайно да чуеш американски и руски медии да обвиняват лидерите на съответните си държави не само в нарушение на международното право, но и в създаване на политически системи, основани на цинизъм, несправедливост и незачитане на човешкото достойнство. Много пъти американски официални лица и представители на политическата класа използват провокативна реторика, сравнявайки действията на Владимир Путин с тези на нацисткия лидер Адолф Хитлер и представяйки стила на управление на Кремъл като дълбоко корумпиран и основан на репресии срещу опозицията, на награди за верните политически приятели и на военни нашествия в чужбина. Американските медии и политически кръгове сега поддържат предимно негативен образ на Русия, докато в същото време представят за американски ценности ценностите на свободата и демокрацията. Междувременно Русия вижда себе си като защитаваща политическата си система и легитимни интереси от икономическa, политическa и военнa намеса от страна на Запада. Коментари на руски официални лица показват, че те не се отнасят с голямо уважение към американските институции на конкурентни избори, свободни медии и пазарна икономика. Напротив, те вярват,че такива институции служат за прикритие на тясно базирани, но изключително властни групи със специални интереси.1

Този текст разглежда представата на американските медии за руската заплаха след избирането на Доналд Тръмп за президент на Съединените щати. При президентството на Доналд Тръмп американско-руските отношения влизат в нов период. Избирането на Тръмп разкрива голямо ценностно разделение в американското общество. Докато опонентките му остават отдадени на световен ред, основан на идеите на либералния институционализъм, Тръмп предпочита завръщане към военната сила, унилатерализма и икономическия национализъм. По време на предизборната кампания той оспорва либералнатото охарактеризиране на Русия като„враг“, който трябва да бъде сдържан, и подкрепя вдигането на санкциите и изграждане на партньорство с Москва на основата на борбата с тероризма. В отговор либералните медии атакуват Тръмп като склонно към автокрация подставено лице на Путин.2 Идеологически възгледите на Тръмп, въпреки че са различни, имат прилики с тези на Путин и наблягат на силната изпълнителна власт и превъзходството в международните отношения3. Проблемът Русия става централен в новия вътрешен разрив между администрацията на Тръмп и либералния управляващ елит.В значителна степен разривът отразява недоволството на последните от загубата на изборите и съответния спад на политическото им влияние.3 Същите либерални политици не изказват подобни критики по отношение на недемократични страни като Китай и Саудитска Арабия. Ако двете държави трябва да стигнат отвъд това да се възприемат една друга като потенциални врагове, те трябва да намерят начин да преосмислят своите ценности в неконфликтни термини.

Los Angeles Women’s March (2018). Photo source: Wiki Commons

„Мирис на измяна във въздуха“ и либералната параноя

Избирането на Тръмп като президент на САЩ подтиква либералните медии активно да дискутират нови страхове и конспиративни теории,свързани с Русия. Два от тези страхове са, че предполагаемата кибернамеса в американските избори е равнозначна на акт на война и че Путин сега е спечелил и управлява задкулисно Америка чрез своите подставени лица. Представители на американската политическа класа подкрепят тези възгледи и подпомагат разпространението на страховете. Въпросът с мотивите на Русия, дори и ако приемем, че се е намесила в изборите в САЩ,никога не е проучван сериозно.4

Първият от тези страхове вероятно стига до медиите от вътрешния кръг на Хилари Клинтън. Както се признава от либералния „Ню Йоркър“,членове на този кръг смятат, че администрацията на Обама преднамерено подценява хакерската атака на Кремъл срещу Националния комитет на Демократическата партия (DNC). „Ние разбираме сложността на ситуацията, в която са“ – каза един от старшите съветници на Клинтън. „Но какво ако Барак Обама беше отишъл в Овалния кабинет или в Източната стая на Белия дом и беше казал: „Говоря с вас тази вечер, за да ви информирам,че Съединените щати са атакувани…“, голямото мнозинство американци щяха да се изправят и да го вземат предвид. (…) Озадачаващо е – объркващо е – трудно е да се разбере защо това не се превръща в аларма за тревога от най-висока степен в Белия дом“.5 Коментатори и експерти, включително такива с академичен и политически авторитет, разработват по-нататък теорията за САЩ под вражеска атака.Бившият посланик в Русия, Майкъл Макфол,6 пише във „Вашингтон Поуст“, че Русия атакува „нашия суверенитет“ и продължава „да ни гледа как не правим нищо“ заради партизански деления. Той сравнява действията на Кремъл с тези в Пърл Харбър или 11 септември и предупреждава, че има вероятност Русия да повтори нападението през2018 или 2020.7 Историкът Тимоти Снайдър8 отива дори подалеч, като свързва „войната“ с избирането на Тръмп, което според Снайдър е основната цел на врага.

Вместо да гледат на хакерските атаки като намеса във вътрешните работи, както демократите, така и републиканците помагат да се популяризира теорията за войната. Председателят на Комитета по въоръжените сили в Сената Джон Маккейн (републиканец от Аризона) казва: „Когато атакуваш държава, това е акт на война“.9 Бившият вицепрезидент Дик Чейни нарича предполагаемата руска намеса в американските избори „много сериозно усилие, направено от г-н Путин и правителството му, неговата организация“, подчертавайки че „в някои кръгове това би било сметнато за акт на война“.10 Без да искат военни действия в отговор, няколко демократи също се включиха във военната реторика, оприличавайки „атаката“ на Русия, както сенатор Бен Кардин(демократ от Мериленд) прави, на „политическия Пърл Харбър“ на Съединените щати.11

Реториката на войната се вписва в по-големия наратив, създаден от демократите и либералните медии, който представя президента Тръмп като компрометиран от Русия и мек с Кремъл. На 14 февруари 2017 Томас Л. Фридман12 в „Ню Йорк Таймс“ призовава за действия срещу Русия и хвали „патриотичните“ републикански сенатори Джон Маккейн и Линдзи Греъм за това, че са сурови с Тръмп. В предаването ѝ по MSNBCна 9 март Рейчъл Мадоу задава въпроса дали всъщност Тръмп не е под контрола на Путин. Позовавайки се на възгледите на Тръмп и на примери за пътуванията на негови сътрудници до Москва, тя казва на зрителите: „ние също така започваме да забелязваме това, което може да са знаци за продължаващо [руско] влияние в нашата страна. Не само по време на кампанията, но и при администрацията. Всъщност знаци за това, което може да е продължаваща операция“.13 На 23 март друг журналист от „Ню Йорк Таймс“, Николас Кристоф, публикува статия, озаглавена „Носи се мирис на измяна във въздуха“. Кристоф (Kristof, 2017)твърди, че разследването на ФБР относно „дали една друга президентска кампания заговорничи с чужда сила, за да спечели изборите (…), би дало отчет за измяна“. В отговор на твърдението на Тръмп, че телефонът му е бил подслушван по време на предизборната кампания, журналистката от „Вашингтон Поуст“ Анне Апълбаум пише в Туитър, че „налудничавата теория на Тръмп – „британският Щаб за правителствени комуникации(GCHQ) подслушваше телефона ми“ – е създадена в Москва“.14 Макфол и много други след това подкрепят и препубликуват съобщението в Туитър.Преди това членове на американския управляващ елит често обвиняват Русия и олигарси, свързани с Кремъл, в тайни споразумения със служителите на Тръмп от името на Путин. Впоследствие това става част от разследване на специалния прокурор Робърт Мюлер, въпреки че така и не се доказва политическата връзка с Кремъл.

Либералните медии се захранват от дискусии, активизъм, разследвания и конспиративни теории за Русия, идващи от политическата класа и общността на експертите във Вашингтон. Значителна част от тях са основани на слухове и мистериозни изтичания на информация, вероятно от членове на американската разузнавателна общност, твърдящи, че има нерегламентирани връзки между Тръмп и Путин,15 както и дейности на либерални групи, които се опитват да дискредитират Тръмп.Например на 22 февруари Politico.com съобщава, че повлияният от Клинтън Център за американски прогрес назначава бивш служител на Държавния департамент да ръководи новия „Проект Москва“, като в същото време се застъпва за иницииране на разследване на връзките на Тръмп с Русия.16 Освен обвиненията за хакерската атака срещу Националния комитет на Демократическата партия (DNC) много от страховете, свързани с Русия, са базирани, както се съобщава от Стивън Ф. Коен,17 на няколко свързани твърдения по отношение на Тръмп, всяко предполагащо потенциално „компрометиращо“ поведение– похвалите на Путин като лидер, възможни бизнес отношения с руски„олигарси“, консултативните връзки на бившия мениджър на кампанията на Тръмп Пол Манафорт с „проруския“ украински президент Виктор Янукович, „черното досие“ на Тръмп, държано от Кремъл, съставено от неидентифициран служител на британското разузнаване и изтекло към Си Ен Ен, и оставката на съветника по национална сигурност генерал Майкъл Фин заради отказа му да разкрие контактите си с руски официални лица.

Взети заедно, тези твърдения предполагат проникване на Кремъл във вътрешната политика на Съединените щати, но разглеждани поотделно,всяко от тях е спорно и недоказано. Някои от тези твърдения могат да бъдат отправени и към Хилари Клинтън и нейните връзки с руски – без да споменаваме саудитски – бизнес кръгове и с украински политици. Други се отнасят до политически възгледи и също не могат да бъдат считани за доказателство. А други, като „черното досие“, може да са изфабрикувани.18 Колкото до възможните контакти с руски официални лица по време на изборите, те също не представляват нещо значимо. Флин и покъсно главният прокурор на САЩ Джеф Сешънс не признават контактите си с руския посланик Сергей Кисляк, но това само по себе си не е причина да бъдат подозирани в нерегламентирани връзки с Москва. Не по-малко правдоподобно е да се предполага, че Сешънс е избран като следваща мишена след Флин с по-общата цел да се подкопае Тръмп. В този случай единствената вина на Сешънс би била, че той заема важен пост в кабинета на Тръмп и не може да си спомни срещата си с Кисляк. Кисляк си е вършил работата на посланик да се среща с американски политици за изясня-ване на руската позиция и поставяне на съответни въпроси.

Дори подкрепеното от ЦРУ и ФБР заключение, че Русия е атакувала сървърите на Националния комитет на Демократическата партия, е поставено под въпрос от някои наблюдатели поради това, че разузнавателните агенции се осланят твърде много на откритията на една фирма за киберсигурност. Фирмата „Краудстрайк“ използва данните от Международния институт за стратегически изследвания, който покъсно твърди, че данни-те са били използвани неправилно и не биха могли да доведат до доказателство за нахлуването в Националния комитет на Демократическата партия.19

Кризата на либералния Запад

Хлабавото и политически насочено естество на дискусиите, циркулацията на спорни изтичания на информация и досиета, съставени от неизвестни лица, и липсата на сериозни доказателства кара много независими наблюдатели да заключат, че историята с Русия е повече за Тръмп, отколкото за Русия. Разследването на Мюлер също става все пофокусирано върху бизнес връзките на сътрудниците на Тръмп с Русия, както и други нарушения на закона като лъжата за разговорите им с руския посланик.20 Скандалът с Русия е симптоматичен за отровното състояние на двустранните отношения, което демократите използват, за да извадят от играта Тръмп, който се застъпва за нормализация на отношенията с Кремъл по време на изборите. Отношенията между САЩ и Русия стават заложник на местни теснопартийни политики. Както пише един либерален и суров критик на Путин, военната реторика от страна на демократичните законодатели във връзка с изборите през 2016: „поставя републиканците – които често се самоопределят като поголеми „ястреби“ по отношение на Русия и отбраната, – в капан, когато се опитват да защитават стратегията на новата администрация спрямо Москва“.21 Както подчертава Джеси Уокър,22 редактор на списание „Рийзън“ (Reason) и автор на книгата „Съединените щати на параноята“ (The United States of Paranoia):

Има разлика между това да си мислиш, че Москва може да е хакнала Националния комитет на Демократическата партия, и това да си мислиш,че Москва всъщност е хакнала изборите, между това да си мислиш, че президентът може да има конфликт на интереси по отношение на Русия, и това да си мислиш, че той е руска марионетка. (…) [Когато] някой като журналиста от Ню Йорк Таймс Пол Кругман заяви, че Путин„постави“ Доналд Тръмп като президент, той излиза извън сферата на правдоподобните сюжети и навлиза в света на фантазията. По подобен начин предупреждението на Клинтън, че Тръмп може да е „марионетка“на Путин, скача от възможната представа, че Путин иска да помогне на нейния съперник, към по-съмнителната идея, че Путин си мисли, че може да контролира импулсивния Тръмп. (Самият Тръмп изглежда едва способен да контролира сам себе си.)

Има две страни на историята с Русия в либералните американски медии – рационална и емоционална. Рационалната страна се отнася до сметките на кръговете, близки до Клинтън и други антируски групи,23 мобилизиращи ресурсите си, за да подкопаят Тръмп и плановете му да подобри отношенията с Русия. Освен другото тези ресурси включват доминиращо положение в либералните медии и изтичания на информация от неизвестни членове на разузнавателната общност. Емоционалната страна се разкрива от способността на либералните елити да занимават американската политическа класа и широката общественост със страхове от Русия. Популярните емоции на страх и недоволство по отношение на Русия все още съществуват поради старите спомени от Студената война.Отчасти благодарение на тези спомени малцинствени групи, като свързаната с Клинтън, успяват да провокират в общественото либерално съзнание онова, което историкът Ричард Хофстатер24 нарича „параноиден стил“ или „чувството на разпалено преувеличение, подозрителност и конспиративна фантазия“. Мобилизирани от либералните медии, за да окажат натиск на Тръмп, тези емоции на русофобия впоследствие стават независим фактор във вътрешната политическа борба във Вашингтон. Публичната проява на страх и недоволство от Русия и Тръмп може да бъде поддържана само с постоянно снабдяване с нови„подозрителни“ развития и интензивното им дискутиране от страна на медиите.

Параноята по отношение на Русия в либералните медии е симптоматична за спада на доверието на Америка в собствените ѝ ценности. След терористичната атака срещу Съединените щати на 11 септември 2001, катастрофалната война в Ирак и световната финансова криза от 2008 САЩ и европейските нации търсят начини да се адаптират в един нов, все понестабилен и регионализиран свят. Съединените щати са вътрешно разделени. През ноември 2016, след президентските избори, 77% от американците смятат, че страната им е „дълбоко разделена по отношение на най-важните ценности“.25 Външнополитически, след войната в Ирак лидерството на САЩ не може повече да предизвика същия респект и все по-голям брой страни го разглеждат като заплаха за световния мир.26 В отговор САЩ се отказват от опитите да спечелят сърцата и умовете и поемат в посока разработване на „дигитални“ и финансови инструменти за привличане на чужди активисти и мониторинг на чужди правителства.Дейностите на американското правителство, разкрити от Джулиан Асанж и Едуард Сноудън, показват, че силата на примера все повече се заменя от отстояване на позициите, наблюдение и подкупи при борбата с американските противници.

Липсата на доверие е отразена в преувеличения страх, че Русия е способна да разруши западните ценности. Русия и Путин обаче не са нито вездесъщи, нито заплашват да разрушат политическата система на Съединените щати. Марк Лорънс Шрад27 определя страховете от Русия като „все по-истерични фантазии“ и се противопоставя на виждането, че Русия е глобална заплаха. Тя е по-скоро политическа система, която комбинира демократични и недемократични черти, а различните ѝ стратегически интереси заслужават признание и уважение(пак там). Ако Кремъл наистина стои зад кибератаките, то не е поради причините, в които го обвиняват. Той не се опитва да събори американската система, а се стреми да защити своята от атаките на възприеманата като такава американска глобална политика на смяна на режими и намеса във вътрешните работи на Русия. Съединените щати имат дълга история на намеса и прикрити дейности в чужди държави от времето на Студената война.28 За разлика от Студената война борбата в днешния свят не е за победа на комунизма или капитализма, а за утвърждаването на глобални правила и регулации, които облагодател-стват различни държави. Управляващият елит във Вашингтон приема, че Америка определя правилата и границите на добро поведение в международната политика, докато другите просто следват установените правила.

Дали Русия е обречена да бъде негативният Друг?

Анализът на американските медии потвърждава научните заключения за важността на медиите за формирането на политическата и културна идентичност на нацията. Чрез отхвърляне на различието, представяно чрез опозицията „Аз срещу Другия“ подпомага Аз-а да поддържа моралната си и психологическа идентичност. Американският наратив за Русия като за заплашителната неосъветска автокрация е инструментален в затвърждаването на идентичността на „свободна“ Америка у дома и на лидера на„свободния свят“ в чужбина. Наративът помага на медиите да ангажират американската общественост отчасти защото възгледите от отминалата Студена война не са изчезнали напълно от общественото съзнание и не са заменени с друго разбиране на новите реалности. След избирането на Тръмп за президент на САЩ либералните медии го представят като подставено лице на Кремъл и главен виновник за загубата на либералния кандидат Хилари Клинтън. Другостта на Русия отново служи за отвличане на общественото внимание от провалените либерални политики и запазване на вярата в либералния Аз. В допълнение САЩ продължават да бъдат водени от геополитическата цел да останат единствена суперсила,за което също е необходим образ на външния Друг(и). Както пише Анатол Лиевен: „размахването на страха от Русия позволява на елитите, както в САЩ, така и в Европа, да продължават да изграждат своите институции и стратегии около противник, който е познат, удобен и поначало безопасен“.29

От друга страна, наративът на руските медии за месещата се в целия свят диктаторска и вътрешно корумпирана Америка служи да подсили руската идентичност на независима велика сила, водена от по-висши цели и принципи. Представянето на насърчаването на демокрацията и човешките права като неделима част от амбициите на САЩ за хегемония помага на Кремъл да обедини привържениците на политиката му както вътре, така и извън Русия. Пропагандата на антиамериканизъм и конспиративните теории са мощен метод в арсенала на Кремъл.30 Във века на глобалната конкуренция за информация медиите повече отвсякога служат да изразят и консолидират националните символи и емоции.

Описаният сблъсък на ценности в американско-руските отношения едва ли е неизбежен в смисъл, че съществуват алтернативни стратегии и идеи и в двете страни. Влиятелни интелектуалци, организации и членове на политическата класа изказват подкрепата си за сътрудничество, основано на взаимни интереси в борбата с тероризма, регионалната нестабилност и разпространението на оръжия. Но всеки път надделяват проповядващите ценности, които изключват, вместо решения, които включ ват.31 Както твърдя по-горе, това се случва благодарение на комбинация от два фактора: усещането за това, че другата страна зачита собствените си ценности и интереси; и вътрешната увереност на Аз-а в способността му/ѝ да разпространява или поддържа своите ценности. Съединените щати прибягват до негативното представяне на Русия в отговор на предусетеното предизвикателство към интересите и ценностите им в глобален мащаб, включително от Русия. Стратегията на Кремъл по отношение на ценностите е по-регионална и локална, резултат от усетен западен натиск и вътрешна самоувереност. Анексията на Крим в частност е популярно решение, което дава на лидерите мощен прилив на самоувереност. Водени от подобни представи, управляващите елити отлагат търсенето на сътрудничество и приемат политики на едностранна защита на интересите на всяка от страните.

Представеният конфликт на ценности се корени както в културното, така и в политическото разделение. Противно на някои предварителни очаквания, епохата на глобализацията не заменя света на националните държави, а по-скоро създава нови условия, в които националните идентичности, ценности и институции се изразяват, като се възраждат някои стари, исторически установени идеи и практики. Както един американски коментатор пише, пределно ясно е, че много хора в Запада „подценяват ролята на национализма и други форми на локална идентичност, включително сектантство, етничност, племенни връзки и други. (…) изглежда, че за много хора на много места националните идентичности, историческите вражди, териториалните символи и традиционните културни ценности са по-важни, отколкото „свободата“, както я дефинират либералите“.32

Американско-руските конфликти се коренят в историята и политиката. Поради историята на Студената война и някои по-ранни развития, САЩ и Русия изграждат принципно различни политически институции. След Студената война двете нации не гледат една на друга като на врагове и техните лидери рядко употребяват емоционалния и взаимно отчуждаващ език на изключващи ценности до началото на 2010-те години или около двадесет години по-късно. През това време обаче двете нации не успяват да преодолеят старите културни различия – до голяма степен поради съществуващите и все по-разминаващи се политически очаквания. Докато Вашингтон очаква Русия да приеме новия статут на САЩ като единствена суперсила, Кремъл никога не изоставя надеждите си да се възстанови като световна сила в епохата след Студената война и очаква Белият дом да уважава претенциите на Русия за равенство. Само въпрос на време е преди тези радикално различни, действително непримирими очаквания да се сблъскат, подтиквайки двете държави към съперничество, включително в областта на ценностите.

Американските медии задават посоката със създаването на наратив за застрашителната неосъветска Русия, преди американските официални лица да изберат да го използват. Въпреки че за американската общественост образът на Русия не е преобладаващо негативен, публичните представи стават по-критични от края на 90-те, създавайки пространство за възраждане на неосъветския наратив на новата Студена война от масовите медии. При създаването на този наратив може да се твърди, че медиите са по-малко повлияни от обществеността и повече от различни групи с антируски настроения и предпочитания в рамките на политическата класа на САЩ. Тези групи са подозрителни към избирането на Путин за президент на Русия и към средата на 2000-те години те широко разпространяват вижданията си за отклонението на страната от „правилния път“. В очите на масовите либерални медии отклонението на Русия от изграждането на политическа система от западен тип и сътрудничество със Запада в областта на външната политика „потвърждава“ преценката на тези групи. Масовите медии след това надлежно отразяват новите представи на об ществеността и особено на елитите за Русия.

Политическата система и ценности на Русия са, разбира се, много различни, но не антагонистични на тези на САЩ. През 90-те години руските исторически различаващи се ценности на източното християнство, общностен манталитет и силна държава се смята, че са все по-съчетани с ценностите на либералната демокрация. От тях би могъл да възникне някакъв синтез, ако не са били намесата на междудържавните политики и представата на Кремъл, че САЩ игнорират руските интереси и приоритети в областта на сигурността. Традицията на страната като властен ръководител има корени векове назад, още преди съветската и дори царистката система и е вероятно да продължи да оформя руската политическа система.33 Да атакуваш тази традиция като склонна към диктатура и заплашваща западните ценности е подобно на атаките на руските националисти срещу западната политическа система като несправедлива и корумпирана по своята същност. Американската държава играе особено важна роля в развитието и консолидирането на тези негативни представи за Русия. Към средата на първото десетилетие от новия век американските лидери започват да разчитат на тези представи, както става ясно от изявлението на Джордж Буш по време на „демократичната“ среща на върха в Братислава. Но Буш и по-късно Обама се въздържат от използването на провокативния език, обичаен за медиите, и всеки от тях се надява да постигне разбирателство с Путин на базата на американските приоритети. В същото време Кремъл се плаши от стратегията на Вашингтон за смяна на глобалния режим и цветните революции в Евразия и е все по-скептичен, че такова разбирателство е възможно. Тези две разминаващи се представи обричат на провал периода на сътрудничество между Обама и Медведев и после се сблъскват след завръщането на Путин като президент през 2012. В този момент разминаващите се политически представи усилват нарастващото културно разделение. Първо САЩ и после Русия използват емоционалния език на сблъсък на ценностите в опит да окажат политически натиск на другата страна. Американските лидери се стремят да задържат руската политическа система отворена за американските икономически и политически интереси, докато Кремъл иска гаранции срещу чужда „интервенция“. И двете страни разработват медийни стратегии – отстояваща позициите от страна на Вашингтон и отбранителна от страна на Москва, – за да насърчат или да поддържат своите политически интереси. Ако САЩ и Русия не успеят да развият прагматично сътрудничество, може да се очаква, че американските медии ще продължат идеологическото и в по-голяма степен негативно отразяване на Русия и обратното.

Както Е. Х. Кар пише, държавната власт е готова да стигне далеч в използването и създаването на „морал, удобен за нея“.34 Преди края на Студената война САЩ вече имат такава морална система, установена като „пазарна демокрация“. По време на Студената война идеята за такава система получава статута на идеология, бореща се срещу тоталитарния комунизъм в името на свободата.35 Що се отнася до Русия, тя изоставя съветската си ценностна система само за да открие по-стария исторически модел на силната държава. Той постепенно е възроден след залеза на руските либерални стремежи от края на 80-те и началото на 90-те години в отговор на натиск от страна на Запада. Наблюдатели документират как Кремъл импровизира и експериментира с различни стратегии за противопоставяне на западните влияния,36 но също толкова важно е да се открият приликите между нововъведения „морал“ и царистките практики на държавно господство в областта на информацията, политиката и икономиката. Както и преди в историята си, руската ценностна система се развива в сблъ съци с и в отговор на тази на западните нации. Идеите на християнството, комунизма и либералната демокрация се коренят в Запада, но всяка от тях е адаптирана към собствените руски геополитически и местни условия. Иронично, вместо да трансформира руските традиционни институции, натискът от Запада допринася за възраждането им.

Например когато говори на Петербургския икономически форум от 2016, Путин критикува инсти- туцията на суперделегатите на американската система и намеква, че в два от случаите изборните резултати са откраднати: „Два пъти в историята американските президенти са избирани от мно- зинството от делегатите, но тези делегати са представлявали малцинството от избирателите. Това демокрация ли е?“ (Пленарна среща на Петербургския икономически форум; 17 юни, 2016; http:// www.kremlin.ru/events/president/news/52178).

English, R. D., ‘Russia, Trump, and a New Détente’, Foreign Affairs 10 March 2017; available at: https://www.foreignaffairs.com/articles/russian-federation/2017-03-10/russia-trump-and-new-d-tente.

Някои групи, клонящи към неоконсерватизъм в Републиканската партия, са критични към възгле- дите на Тръмп по отношение на Русия поради собствени политически основания. За сближаване на позициите между либералните ястреби и неоконсерваторите по време на Джордж У. Буш, виж: Tsygankov (2009).

Tsygankov, A. P., ‘Russia’s (Limited) Information War on the West’, Public Diplomacy5 June 2017; available at: http://www.publicdiplomacymagazine.com/russias-limited-informationwar-on-the-west/.; Beebe, G., ‘Containing Our Intelligence War with Russia’, The National Interest, 31 October 2017; available at: http://nationalinterest.org/feature/containing-our-intelligence-war-russia-22985.

Osnos, E., D. Remnick, and J. Yaffa, ‘Trump, Putin, and the New Cold War’, The New Yorker 6 March 2017. Available at: https://www.newyorker.com/magazine/2017/03/06/trump-putinand-the-new-cold-war.

McFaul, M., ‘The real winner of the House Intelligence Committee hearing on Russia’, The Washington Post, 24 March 2017; available at: https://www.washingtonpost.com/news/global-opinions/wp/2017/03/23/the-winner-of-the-house-intelligence-committee-hearingon-russia-vladimir-putin/?utm_term=.bf7ca94fc683.

Путин наруши нашия суверенитет, повлия на нашите избори (...) и сега ни гледа как не правим нищо поради партийни различия“

Snyder, T., ‘We lost a war: Russia’s interference in our election was much more than simple mischief-making’, The New York Daily News 19 March 2017; available at: http://www.nydailynews.com/opinion/lost-war-russia-article-1.3001640.

Chalfant, M., ‘Democrats step up calls that Russian hack was act of war’, The Hill, 26 March 2017; available at: http://thehill.com/policy/cybersecurity/325606-democrats-step-up-calls-thatrussian-hack-was-act-of-war.

Cahill, P., ‘Dick Cheney: Russian Election Interference Possibly “Act of War”’, NBC News 28 March 2017. Available at: http://www.nbcnews.com/politics/white-house/dick-cheney-russianelection-interference-could-be-seen-act-war-n739391.

Friedman, T. L., ‘What Trump Is Doing Is Not O.K’, The New York Times, 14 February 2017; available at: https://www.nytimes.com/2017/02/14/opinion/what-trump-is-doing-is-not-ok.html.

Maddow, R., ‘The Rachel Maddow Show’, MSNBC 9 March 2017; available at: https://www.youtube.com/watch?v=sInL5kyQklU.

Виж: https://twitter.com/anneapplebaum/status/843523070233133056.

Porter, G., ‘How “New Cold Warriors” Cornered Trump’, Consortiumnews.com 25 February 2017; available at: https://consortiumnews.com/2017/02/25/how-new-cold-warriors-corneredtrump/.

Debenedetti, G., ‘Liberal group launches “Moscow Project” to pressure Trump’, Politico.com 22 February 2017; available at: https://www.politico.com/story/2017/02/trump-russia-moscowproject-235286.

Cohen, S. F., ‘Kremlin-Baiting President Trump (Without Facts) Must Stop’, The Nation, 15 February 2017. Available at: https://www.thenation.com/article/kremlin-baiting-president-trumpwithout- facts-must-stop/.

Weir, F., ‘Why Russia’s Kremlin watchers are taking Trump dossier with a grain of salt’, The Christian Science Monitor 12 January (2017); available at: https://www.csmonitor.com/World/Europe/2017/0112/Why-Russia-s-Kremlin-watchers-are-taking-Trump-dossier-with-a-grainof-salt.

Raimondo, J., ‘Rush to Judgment. The evidence that the Russians hacked the DNC is collapsing’, Antiwar.com 24 March 2017; available at: http://original.antiwar.com/justin/2017/03/23/rush-to-judgment/.

Lake, E., ‘The Political Assassination of Michael Flynn’,Bloomberg 14 February 2017; available at: https://www.bloomberg.com/view/articles/2017-02-14/the-political-assassination-of-michael-flynn.

Walker, J., ‘Is the Trump-Russia story an octopus or spaghetti?’ Los Angeles Times 24 March 2017; available at: http://beta.latimes.com/opinion/op-ed/la-oe-walker-russia-octopusspaghetti-20170324-story.html.

Включително тези с републикански връзки. Виж бел. 4 по-горе.

Hofstadter, R., ‘The Paranoid Style in American Politics’, Harper’s Magazine, November 1964; available at: http://harpers.org/archive/1964/11/the-paranoid-style-in-american-politics/.

Jones, J. M., ‘Record-High 77% of Americans Perceive Nation as Divided’, Gallup 21 November 2016; available at: http://www.gallup.com/poll/197828/record-high-americans-perceivenation-divided.aspx.

WIN/Gallup International, End of Year 2013 на http://www.wingia.com/web/files/richeditor/filemanager/291213_EOY_release_2013_for_MENA_and_Africa_-_final.pdf.

Schrad, M. L., ‘Vladimir Putin Isn’t a Supervillain’, Foreign Policy 2 March 2017; available at: http://foreignpolicy.com/2017/03/02/vladimir-putin-isnt-a-supervillain/.

Kapur A. and S. Saradzhyan, ‘For Russia and America, Election Interference Is Nothing New: 25 Stories’, Russia Matters 22 March 2017; available at: https://www.russiamatters.org/analysis/russia-and-america-election-interference-nothing-new-25-stories.

Lieven, A., ‘A Poisonous Giant Russian Squid Ate Trump’s Brain!’ Valdai Discussion Club, 7 April 2017; available at: http://valdaiclub.com/a/highlights/a-poisonous-giant-russian-squid-atetrump-brain/.

Yablokov, I., ‘Conspiracy Theories as a Russian Public Diplomacy Tool: The Case of Russia Today (RT)’, Politics35 (3–4) 2015, 301–315.

Legvold, R., Return to Cold War, Cambridge 2016.

Walt, S. M., ‘The Collapse of the Liberal World Order’, Foreign Policy 26 June 2016; available at: http://foreignpolicy.com/2016/06/26/the-collapse-of-the-liberal-world-order-europeanunion-brexit-donald-trump/.

Tsygankov, A. P., The Strong State in Russia: Development and Crisis, Oxford and New York 2015.

Carr, E. H., The Twenty Years’ Crisis, 1919-1939: An Introduction to the Study of International Relations, New York 1964.

Oren, I., Our Enemy and US: America’s Rivalries and the Making of Political Science, Ithaca, NY 2002.

Wilson, A., Virtual Democracy: Faking Democracy in the Post-Soviet World, New Haven 2005.; Pomerantsev, P., Nothing Is True and Everything Is Possible: The Surreal Heart of the New Russia. New York 2014.

Published 7 December 2018
Original in English
Translated by Kostadinka Samsorova
First published by Critique&Humanism