(НЕ)РАЗБИРАНЕТО НА ДВЕТЕ „ХИБРИДНИ ВОЙНИ“ НА РУСИЯ

Mark Galeotti

6 December 2018

Там, където е необходимо да бъде употребена сила,тя трябва да бъде употребена смело, решително и докрай.Трябва обаче да се познават ограниченията на употребата на сила; трябва да знаеш кога да съчетаеш силата с маньовър, удара – със споразумение.

Лев Троцки (1932)

Призрак броди из Европа, призракът на „хибридната война“. Дали ще я наричаме така или с някой от другите термини, които понякога се ползват – от „нелинейна война“1до чисто и просто „нова Студена война“,2 надали има място за съмнение, че понастоящем Русия и Западът са вкопчени в политическа и нормативна битка,водена на познати и непознати бойни полета – от виртуалните селения на киберпространството до умовете на хората без значение дали те са в Топика, щата Канзас, Талин или Томск. За Кремъл това е отговор на една кампания на Запада, ръководена от САЩ, целяща да го изолира диплома-тически, подкопае политически и да го дестабилизира културно, с която на Русия се отказва полагаемия й статут на „велика сила“. За Запада Москва преследва неоимперски проект, който поставя под въпрос както архитектурата на световния ред след 1945 г., така и ценностите, които този ред има за цел да въплъщава.

Путин и неговият екип стигат до извода, че Западът е започнал тази кампания на гибридная война не на последно място чрез организирането според тях на редица бунтове, довели до смяна на режими – от „цветните революции“ на постсъветското пространство през метежите на Арабската пролет, за да се стигне до бунта Евромайдан през 2013-2014 г., който свали от власт украинския президент Янукович.3 Излиза, че настоящият руски режим не просто крепи политическото доверие в себе си на една ревизионистка програма, но той, изглежда, искрено вярва, че това е единственият начин да бъдат опазени суверенитетът на Русия и нейната културна самобитност. Самият Путин все повече ползва реториката на сблъсъка на цивилизациите между Русия и Запада. Оправдавайки анексията на Крим например, той я представи като отговор на стратегическа кампания на Запада да изолира и контролира Русия:

имаме всички основания да приемем, че прословутата политика на сдържане, водена през осемнайсети, деветнайсети и двайсети век, продължава и днес. Те постоянно се опитват да ни натикат в ъгъла, защото имаме независима позиция, защото държим на нея и защото назоваваме нещата с техните имена и не лицемерничим.4

Изправена пред това според тях предизвикателство и съзнавайки, че Западът е далеч по-силен по горе-долу всеки показател, Москва възприе стратегия, която се прицелва в единството и волята за действие на Запада,ползвайки редица невоенни средства.

На Запад това обичайно бива описвано като „хибридна война“ – един стил на водене на война, който съчетава политическото, икономическото,социалното и кинетичното в един вид конфликт, който не признава каквито и да било граници между цивилен и военен, прикрито и открито,война и мир. Тъкмо напротив, постигането на победа – както и да бъде дефинирана тя – позволява и изисква вся акви средства, които биха били успешни: етиката на тоталната война, приложена дори и към най-дребната препирня. Точно обаче както Москва е склонна да разбира или представя невярно идеите и намеренията на Запада, така и целите и подходите на Русия биват четени в значителна степен погрешно. Една такава ключова грешка е неразбирането, че Москва има предвид два отделни вида нелинейна война, които в западното мислене са се преплели по объркващ начин. Първият е този, че – както руснаците бързо забелязаха – при съвременните технологии и общества една война със стреляне вероятно би се предхождала от етап на политическа дестабилизация, както в Крим. Вторият обаче е политическата война, която Москва води срещу Запада с надеждата не да подготви почвата за нашествие, а да го раздели, обезсърчи и разсее достатъчно, за да не може да се противопостави, докато Кремъл предявява претенции върху, както смята, подобаващата му се роля на велика сила, включително не на последно място сфера на влияние, включваща повечето постсъветски държави в Евразия.

Photo source: kremlin.ru

Версията на войника

Самите руснаци определено смятат, че начинът на водене на война се променя, и то по такъв начин, че пряката употреба на сила може не винаги или не от самото начало да е централен елемент от конфликта или дори въобще да не бъде използвана. Както се изразява началникът на Генералния щаб Валери Герасимов в една статия във „Военно-промышленный курьер“ от 2013-а, която накара някои (погрешно) да говорят за „доктрината Герасимов“:

Ролята на невоенните средства за постигането на политически и стратегически цели нарасна и в много случаи в своята ефективност те надхвърлят силата на оръжията… Фокусът на прилаганите при конфликт методи се измести по посока на широка употреба на политически, икономически, информационни, хуманитарни и други невоенни мерки,прилагани в съчетание с протестния потенциал на населението. Всичко това бива допълнено с прикрити военни средства, включително извършването на действия за информационен конфликт и действия на силите за специални операции. Към открита употреба на сила – често под прикритието на мироопазване и уреждане на кризи – се прибягва едва на определен етап, предимно за постигане на краен успех в конфликта.5

Герасимов обаче не представя план за бъдеще без традиционните военни операции и все още не план за хибридна война, както изказването първоначално беше схванато на Запад.6 Напротив, той отбелязва убеждението на Русия, че в съвременния свят наред с обичайните военни действия сме свидетели на по-сложни и основно политически форми на конфликт. От тази гледна точка „новият начин на водене на война“ на Русия може да се разглежда просто като осъзнаване на превъзходството на политическото над кинетичното и на обстоятелството, че ако едната страна е способна да подкопае волята и способността на другата да се съпротивлява, то действителната сила на техните въоръжени сили става много по-маловажна, макар и не непременно излишна.

Разгледана в цялост, статията на Герасимов, която беше по-скоро обобщение на предишни дебати, отколкото нова интерпретация,7 представя „хибридната война“ не като цел сама по себе си, а като етап от чужда агресия срещу Русия, която би могла или ще доведе до хаос и възникване на ожесточени въоръжени граждански конфликти, в които чуждите страни да могат да се намесят. Целта на Русия, заяви той, е да има такива сили, които да могат да изключат подобна външна намеса, както и да водят и бързо да спечелят всякакви конфликти, ползвайки мащабна и прецизна военна сила.

Така визията на Герасимов беше в много отношения по същество защитна позиция за едно хаотично съвремие, не за армия от прикрити саботьори, а по-скоро за сили за бързо реагиране, способни бързо да се мобилизират и да съсредоточат огнева мощ върху преки конвенционални заплахи. В това отношение той повтаряше мотиви, изниквали в множе-ство скорошни писания по теория на военното дело, и представяше картина на цялостните заплахи пред Русия – заплахи, изискващи също толкова цялостен отговор. В крайна сметка, както наблюдателно отбелязва Ендрю Монахан, изправена пред, както изглежда, краткосрочно бъдеще на непредвидимост и нестабилност, руската държава възприема стратегия на мобилизация, включваща „по същество усилия страната да премине към постоянна бойна готовност“.8

Разбира се, би било наивно да смятаме днешна Русия за напълно миролюбива, дефанзивна сила. Както показаха събитията в Грузия и Украйна, тя е агресивна, настъпателна, склонна да ползва сила за осъществяване на своя геополитически дневен ред. Въпреки това не само литературата,но и разговорите с руски офицери и военни наблюдатели ясно показват, че те действително смятат гибридная война за по същество западен – американски – гамбит. Както се изрази един наскоро пенсионирал се служител на Главна оперативна дирекция на Генералния щаб по време на разговор в Москва през април 2014 г.: „ние едва със закъснение разпознахме оръжието, което вие [западняците] разработвахте. Дори тогава отначало смятахме, че важи само за нестабилни, периферни държави. После видяхме, че можете да го насочвате и срещу нас“.

Всички военни доктрини са развитие на предишни такива и са повлияни от техническите, политическите, обществените и икономическите сили, които оформят бойното поле на всяко ниво. Днешният подход на Русия е резултат от множество характерни особености на днешна Русия и на практики от миналото, но в частност той е плод на серия военнополитически дебати и организационни развития, осъществили се след войната с Грузия през 2008 г.9 Нахлуването в Афганистан между1979 и 1988 г. принуждава съветските военни стратези да овладеят асиметричната война, но по онова време много от научените уроци биват преднамерено захвърлени в архива в резултат на глуповато оптимистичната вяра, че Москва вече няма да се забърква в подобни кампании. Въпреки това опитът от тази война се прокрадва в последващите дебати през 90-те години на XX век, където се съчетава с все по-голямото осъзнаване на огромната скорост и разрушителност на съвременните конфликти, в резултат на което при пълномащабна война фронтът би бил дълбок, а може би и повсеместен, а потенциалното опустошение – ужасяващо.

Все пак 90-те години на XX век са времето на първата война в Чечения и на предизвикателството да се справяш в условия на силно орязан бюджет. Мнозина високопоставени лица в руската отбрана ясно разбират,че естеството на войната се променя. Всяка подобна институция обаче е склонна към консерватизъм, а и едно съчетание от користно мотивирана съпротива сред висшето командване и липса на уверено ръководство от Кремъл води до изоставане на практиката от теоретичните дискусии.

Действителен прогрес следва едва като резултат от войната с Грузия през 2009 г. Руските сили действат редом с местни милиции и сътрудници в политически хореографирана операция, замислена така, че да не може да бъде ясно доказана и да бъде донякъде легитимирана, провокирайки грузинците да предприемат първия акт на открита агресия. Руснаците печелят, но това надали подлежи на съмнение предвид пълната несъизмеримост на двете страни и относително скромните цели, „освобождавайки“ и без това бунтовните райони Абхазия и Южна Осетия. Въпросът е в това,че не печелят толкова лесно, колкото очакват.10 Дългият низ грешки се оказва достатъчен, за да позволи на министъра на отбраната Анатолий Сердюков и най-вече на неговия началник на Генералния щаб Николай Макаров най-накрая да наложат всеобхватни реформи.

Необходимата, но брутална програма за модернизация на Сердюков му печели омразата на мнозинството от офицерския състав. Политически той не оцелява дълго; уволнен е вследствие на скандал през 2012 г. и последван от Макаров. Техните наследници обаче продължават процеса,откъдето и иронията на Герасимов да бъдат приписани заслугите за нещо,което, ако трябва да се смята за идея на който и да било началник на Генералния щаб, това е по-скоро Макаров. Така или иначе това все още е дебат изцяло за военни действия, не за онези трудно доказуеми политически операции, често считани за „новото руско изкуство на войната“, по-скоро война, отколкото хибридна.

Може би най-ясна представа за това как руските военни експерти очакват да се развие една бъдеща пълномащабна война може да се придобие от една статия на полковник Сергей Чекинов и генерал-лейтенант Сергей Богданов.11 Те описват война, която започва с информационни и психологически операции и кибератаки, но бързо преминава в офанзива от тип „шок и ужас“, започваща с масирани въздушни удари и постепенно преминаваща във фаза на сухопътни сражения, водени с ракети, артилерия, танкове и последния инструмент – човек с пушка. Това е много далеч от въобразените полуприкрити „хибридни войни“, водени от тайни агенти и тролове, каквито на Запад често си представяме и които най-точно могат да бъдат определени като „политически войни“.

Версията на политическите ръководители

Отговорът е, че макар военните да се замислят как най-добре да интегрират нови форми на оспорване в своите бойни планове, „политическите ръководители“ – теоретици и практици на националната сигурност,хора от службите за сигурност и разузнаването, както и Кремъл – също разглеждат открилите се пред тях нови възможности. Изучил шпионския занаят, изградил кариерата си на корупция и задкулисно политиканстване,докопал се до президентския пост чрез пропаганда и измислици, Путин също вижда потенциала за „политическа война“ чрез съветски практики.Така се роди вторият вариант на гибридная война.

Кремъл до голяма степен вижда своята настояща кампания срещу Запада като такива политически войни, в които крайната цел се преследва чрез изцяло невоенни средства. Русия погледна към своето минало и си припомни един специфичен съветски урок: че важни са политическите ефекти, а не средствата, ползвани за тяхното постигане. Вместо да се опитва да се съревновава с НАТО там, където тя е най-силна – на бойното поле (не е излишно да имаме предвид, че общият бюджет за отбрана на НАТО е 946 милиарда долара, а на Русия – 47,7 (2,84 трилиона рубли)), сегашната стратегия е пример за асиметрични военни действия чрез шмекеруване, корупция и дезинформация вместо пряка сила.12

В крайна сметка тук Русия наистина е силна. Разузнавателните служби на Русия се радват на благоволението на Путин, както и на постоянно растящ бюджет, което засили способността им да извършват не само прикрити политически атаки, но и терористични атаки извън границите на Русия, както и не само кибершпионаж, но и активни кибератаки.13 Днес като цяло се смята, че техните мрежи на Запад са също толкова активни, агресивни и широки, колкото и в разгара на Студената война. Огромната операция на правителството с медии в чужбина, водена от многоезичната телевизионна мрежа RT, беше мобилизирана в стремежа да се подкопаят волята и способността на Запада да окаже съпротива на руските операции.14 Междувременно ролята на руските пари за подкрепа на подривни и разделящи обществото политически движения на Запад и навлизане в стратегически сектори на икономиката остава не просто повод за загриженост. В нея европейските разузнавателни служби виждат все повече знаци за стратегическа координация.Сам по себе си никой от тези инструменти не е от решаващо значение, но съвкупно – особено ако Москва успее да ги координира по-ефективно – те са основата на страховита бойна машина на политическия фронт.

Макар Москва да има практически основания и исторически обусловена подозрителност, които я тласкат към възприемането на подобна стратегия, тя отразява и естеството на Путинова Русия. Уилям Немет15 първоначално въведе понятието „хибридна война“ в контекста на войната в Чечения. Неговата теза е, че чеченското общество само по себе си е хибрид между модерно и предмодерно, като традиционните форми на обществена организация като семейство и клан могат да бъдат ползвани за мобилизиране за война, така че разграничението между „редовна“ и„нередовна“ форма на война е невъзможно. Така едно хибридно общество води хибридна война.

Така и „хибридността“ на руските операции отразява една концептуално аналогична, макар и оперативно много различна „хибридност“на руската държава. През целия период на 90-те години на XX век, а и при путинизма тя или не успява да се институционализира, или активно се деинституционализира (в зависимост от това как изберете да го наричате). Резултатът от това е един наследствен свръхпрезидентски режим,характеризиращ се с размитостта на границите между публично и частно, вътрешно и външно. Лишена от смислено върховенство на закона или взаимен контрол и балансиране между различните власти, без да правим твърде огрубяващо сравнение с фашизма, Русия на Путин сякаш по свой хаотичен и неформален начин въплъщава максимата на Мусолини: „tutto nello Stato, niente al di fuori dello Stato, nulla contro lo Stato“ – всичко вътре в Държавата, нищо извън Държавата, нищо срещу Държавата.

В резултат на това Москва не просто избира да пренебрегва онези граници между държавно и частно, военно и цивилно, законно и незаконно, с които на Запад сме свикнали. При ситуацията в Русия тези граници значат много по-малко и допълнително биват системно прекрачвани от редица дублиращи се и дори конкуриращи се агенции. Това понякога пречи на провеждането на последователна политика и създава проблеми с дублиране и дори взаимно противоречащи си цели – както при хакването на сървърите на Националния комитет на Демократическата партия в САЩ през 2016г., където, изглежда, операциите на ФСБ и ГРУ са се кръстосали.16

Същевременно обаче това означава, че за Кремъл е много по-лесно да ползва най-различни други актьори – от Руската православна църка и организираната престъпност до бизнесмени. Милионерът Константин Малофеев например изигра решаваща роля за овладяването на Крим и дестабилизацията на Донбас.17 Оттогава той е активен агент на руското влияние на Балканите.18 Така и бившият директор на Руски железници и все още близък съюзник на Путин Владимир Якунин е деен поддръжник на интересите и съюзниците на Москва в чужбина, включително подкрепата му за разединителната Центристка партия на Едгар Сависаар в Естония.19

Разбира се, трудно е да се оценят действителното въздействие и успех на всички тези политически „активни мероприятия“. Желанието да се попречи на Хилари Клинтън – чието избиране Кремъл, изглежда, смяташе за неизбежно – доведе до много по-малко предвидимото президентство на Доналд Тръмп. Опитите да се намесят в изборите във Франция и Нидерландия през 2017 г. постигнаха обратен ефект. Опитът за преврат, изглежда, спонсориран от Русия, целящ да предотврати влизането на Черна гора в НАТО през 2016 г., се провали и дори доведе до търкания с традиционния съюзник Сърбия.20 Въпреки това може със сигурност да се каже, че те са спомогнали за изострянето на съществуващите напрежения и разделения, вдъхнали са живот на разединителните политически движения и значително затрудняват образуването на общ фронт по въпроси като свалянето на полет 17 на малайзийските авиолинии над Донбас.

Заключения: различни хибридни защити за различни хибридни войни

След неочакваното руско овладяване на Крим, особено с ползването на „малки зелени човечета“, за което Москва не признава – трябва да се отбележи, че това не беше голямо нововъведение в историята на военното дело и държавничеството, – Западът беше завладян от усещането за нещо напълно ново и опасно, което доведе както до проникновени анализи, така и до панически карикатури.21 За добро или (което е по-вероятно) за лошо за момента „хибридна война“ е възприетият термин в запад-ните военни и стратегически кръгове. Може би, както саркастично отбелязва латвийският изследовател Янис Берзинс,22 той се възприе именно защото „думата хибрид е примамлива, защото може да означава смесица от каквото и да е“.

Често силната загриженост е, че предполагаемият „нов начин на воюване“ на Русия заобикаля или неутрализира голяма част от несъмнените способности и превъзходства на Запада. Дали обаче Русия действително промени начина на водене на война чрез употребата на проксита, непризнати армии и потайни политически операции в Крим и Донбас? Дали действително НАТО има защо да се притеснява, че както предимството в кавалерията е било без значение в епохата на картечниците и бодливата тел, така и днес, както ми каза един американски офицер през 2016 г., „сме похарчили милиарди в подготовка да водим не такава война пред каквато сме изправени“.

Не. Макар всеки аспект от скорошните операции поотделно да е познат и въпреки запазването на фокуса на Москва върху конвенционални,високоинтензивни бойни действия скорошните действия на Русия ясно показват промени в начина на водене на война, които говорят колкото за променящото се глобално бойно поле, толкова и за специфичното руско военно мислене. Така целият дебат за хибридната война всъщност е два преплетени дебата: за стратегическото предизвикателство от озлобена и въоръжена Русия и за променящия се начин на водене на война в модерната епоха.

От царско време през болшевиките руснаците отдавна са свикнали на един стил на бойни действия, който отказва да приеме каквито и да било твърди и ясни разграничения между открито и прикрито, кинетично и политическо и с много по-голяма готовност прибягва до нередовни войски и престъпници, тайни агенти и провокатори, активисти и случайни сътрудници.23 Понякога това е било избор или въпрос на удобство, но често е било отговор на отдавнашното предизвикателство да се играе възможно най-силна имперска роля с ограничени ресурси.

Руснаците могат да се осланят и на своя особено богат опит с информационни операции, в който мнозина виждат корените на днешната им дейност.24 Съветската власт отделя особено внимание на пропагандата, дезинформацията и политическата манипулация често със същата цел – да прикрие действителната си слабост. Тази традиция също е жива, обогатена от възможностите на новата – дифузна и светлинноскоростна – медийна епоха.

Путин вероятно изразява мнението на целия елит на службите за сигурност, когато казва: „мисля, че само болен човек, и то в съня си, може да си представи, че Русия ще нападне НАТО“.25 Вероятната заплаха пред Запада е „политическа война“, а не хибридна офанзива, преминаваща във война със стрелба. Ето защо това не е просто военен проблем и предизвикателството да се отговори на некинетичните инструменти на този нов тип конфликт е още по-тежко. Дали на информационната война,основана на пропаганда и едностранчивост, трябва да се отговори с друга пропаганда или с проверки на фактите и класове по медийна грамотност в училищата? Дали за страни с размирни малцинства, които Москва би могла да употреби, е по-ефективно да се купи сигурност чрез увеличаване на разходите за офицери от контраразузнаването, полиция и програми за социално включване, отколкото да се купуват танкове и ракети?

Какви изводи обаче бихме могли да направим от руското стратегическо мислене за днешните сметки в областта на сигурността? Във всички случаи Западът трябва отново да вземе под внимание думите на Герасимов, този път от реч пред Руската академия за военни науки от 2014 г. Той призова за „цялостен набор от стратегически мерки за отбрана, включващи целия държавен апарат… да убедят потенциалните агресори в безполезността на каквито и да било форми на натиск върху Руската федера-ция и нейните съюзници“.26 Как може Западът да се мобилизира за предотвратяването на всякакви гибридные заплахи, без да жертва своите демократични ценности и свободи (Tallis & Šimečka, 2016)?

Възпирането определено има своята роля и НАТО и ЕС, както и националните правителства се стремят да засилят съществуващите си защити в съответствие с по-малките по мащаб първоначални предизвикателства на хибридната война.27 Подобни мерки обаче са подходящи за военната форма на гибридная война, при която кинетичното е неизбежен, макар и по-късен момент от битката. В много отношения най-добрата мярка срещу нея в нейната форма на „политическа война“ са не толкова преките отговори – макар те несъмнено да имат своето място,а създаването на достатъчни съпротивителни сили в обществото, така че подривната дейност трудно да може да успее.28 За Кремъл със сигурност може да се каже, че е прагматичен и не би прахосвал политически и икономически ресурси по авантюри, които са обречени на срамен провал. Затова, ако новото бойно поле е управлението [governance],29 то неговите въоръжени сили и мерки също са много различни: ефективни контраразузнавателни служби, съответен надзор над финансовите потоци и строги мерки за ограничаване на корупцията в нашите страни, медийна грамотност за едно ново поколение граждани, която да ги направи по-малко податливи на манипулация независимо от нейния източник, и преди всичко усилия за увеличаване на ефективността, а оттам и на легитимността на съществуващите политически структури. Във време когато например страните от НАТО биват призовани да постигнат обща цел от 2% от БВП разходи за отбрана, между разходите на европейските страни за вътрешен ред и разузнаване има огромни разлики.30 Така и значителните разлики в нивата на корупция в Европа, установени от Индекса за възприятие на корупцията на Трансперънси интернешънъл,31 не само засягат гражданите на найслаборазвитите страни, но и създават уязвимост, която би могла да има много по-обхватни последици, било като позволи навлизането на прикрито руско финансиране (т. нар. черная касса), което може да бъде харчено за подривна дейност, било като просто им позволи да започнат да привличат на своя страна местни елити и да оказват влияние върху тяхната дейност в НАТО и ЕС.

В крайна сметка Русия (и потенциалните бъдещи противници в хибридна война) се възползва и разчита на слабости и уязвимости. Понастоящем Москва се възползва от една обща криза на легитимността на Запад, която овласти популисти, отчужди гласоподавателите и катализира възхода на сензационни и пристрастни медийни гласове. Без тази криза,чиито причини са отвъд темата на тази статия, възможностите на Путин за политическа война биха били далеч по-ограничени.

Може би тогава това е основната поука – че каквато и да било хибридна агресия в крайна сметка е породена от слабости: претендент, който не е достатъчно силен, за да прибегне към пряк сблъсък и защитаващ титлата си, страдащ от достатъчно много разделения и слабости, били те военни или обществено-политически, за да бъде уязвим. Предвид двете форми нагибридная война в руското мислене предизвикателството, което стои пред Запада, е да не се съсредоточи върху едното за сметка на другото.

Pomerantsev, P., How Putin is Reinventing Warfare, Foreign Policy, 5 May 2014. http://foreignpolicy.com/2014/05/05/how-putin-is-reinventing-warfare/.

Lucas, E., The New Cold War: Putin’s Russia and the Threat to the West. London: St.Martin’s Griffin, 2014.

Tsygankov, P. A.,„Gibridnaya voina“: politicheskii diskurs i mezhdunarodnaya praktika‘. Vestnik Moskovskogo universiteta 18(4), 2015.

Putin, Vl., Address by President of the Russian Federation, 18 March 2014. http://en.special. kremlin.ru/events/president/news/20603.

Gerasimov, V. Tsennost’ nauki v predvidenii. Voenno-promyshlennyi kur’er, 8 (476), 2013.

McDermott, R.N., Does Russia Have a Gerasimov Doctrine? Parameters, 46 (1), 2016.

Thomas, T., The Evolution of Russian Military Thought: Integrating Hybrid, New-Generation, and New-Type Thinking. The Journal of Slavic Military Studies, 2016.

Monaghan, A., Russian State Mobilization: Moving the Country on to a War Footing. London: Chatham House, 2016.

Der Haas, M., Russia’s Military Doctrine Development (2000-10). In: Blank, S. J. (ed.), Russian Military Politics and Russia’s 2010 Defense Doctrine. Carlisle, PA: US Army Strategic Studies Institute, 1-61. 2011.

Cohen, A. and R. Hamilton, The Russian Military and the Georgia War: lessons and implications. 2011.

Chekinov, S. and S. Bogdanov, Vliyanie nepriamykh deistvii na kharakter sovremennoi voiny. Voennaya mysl, 6, 3-13. 2011.

NATO, Defence Expenditure of NATO Countries (2010-2017). Communique PR/CP(2017)111. Brussels: NATO; Kofman, M. The Russian Defense Budget and You. Russian Military Analysis blog (17 March 2017). Available at: https://russianmilitaryanalysis.wordpress.com/2017/03/17/the-russian-defense-budget-and-you/.

Galeotti, M. Putin’s Hydra: Inside Russia’s intelligence services. European Council on Foreign Relations, 2016.

Pomerantsev P. and M. Weiss, The Menace of Unreality: How the Kremlin Weaponizes Information, Culture and Money. New York: The Institute of Modern Russia, 2014.

Nemeth, W.J., Future war and Chechnya: A case for hybrid warfare. Master’s Thesis, 2002.

Alperovich, D., Bears in the Midst: Intrusion into the Democratic National Committee. CrowdStrike (15 June 2016). Available at: https://www.crowdstrike.com/blog/bears-midst-intrusion-democratic-national-committee/

Slon, Iz Kryma v Donbass: priklyucheniya Igorya Strelkova i Aleksandra Borodaya. Slon (19 May 2014). Available at: https://republic.ru/russia/iz_kryma_v_donbass_priklyucheniya_igorya_strelkova_i_aleksandra_borodaya-1099696.xhtml; Vedomosti, Prem’erom Donetskoi respubliki izbran Aleksandr Borodai, byvshii konsul’tant «Marshal kapitala». Vedomosti (16 May 2014). Available at: https://www.vedomosti.ru/politics/articles/2014/05/16/premerom-doneckoj-respubliki-izbran-aleksandr-borodaj.

Bechev, D., Rival Power: Russia’s Influence in Southeast Europe. New Haven, CT: Yale University Press, 2017. 231–232.

Bershidsky, L., Estonia Can Handle Putin’s Soft Power. Bloomberg (2 March 2015). Available at: https://www.bloomberg.com/view/articles/2015-03-02/estonia-can-handle-putin-s-softpower.

Wiśniewski, J., Russia ups its game in the Balkans, but the West should avoid responding in kind. LSE European Politics and Policy (EUROPP) Blog (15 May 2017). Available at: http://blogs.lse.ac.uk/europpblog/2017/05/15/russia-ups-its-game-in-the-balkans/.

Renz, B., Russia and ‘hybrid warfare’. Contemporary Politics, 2016. 22 (3), 283-300.

Bērziņš, J., Russian New Generation Warfare Is Not Hybrid Warfare. In: Pabriks, A. , 43. 2015.

Madeira, V., Britannia and the Bear: The Anglo-Russian Intelligence Wars, 1917-1929. London: Boydell, 2014; Galeotti, M., Hybrid, ambiguous, and non-linear? How new is Russia’s ‘new way of war’? Small Wars & Insurgencies, 27 (2), 282-301. 2016.

Snegovaya, M., Putin’s Information Warfare in Ukraine. Washington, DC: Institute for the Study of War, Russia Report No. 1, 2015.

Putin, V., Putin al Corriere della Sera: 'Non sono un aggressore, patio con l'Europa e parità con gli Usa.' Corriere della Sera (6 June 2015). Available at: http://www.corriere.it/esteri/15_giugno_06/intervista-putin-corriere-non-sono-aggressore-patto-europa-ab5eeffe-0c0a-11e5-81da-8596be76a029.shtml.

Gerasimov, V., Generalnyi shtab i oborona strany. Voenno-promyshlennyi kur’er, 4 (522), 1-3., p.1. 2014.

Lanoszka, A., Russian hybrid warfare and extended deterrence in eastern Europe. International Affairs, 92 (1), 175-195. 2016.

Cederberg, A. and P. Eronen, How can Societies be Defended against Hybrid Threats? Geneva Centre for Security Policy: Strategic Security Analysis, 9. 2015.

Manea, O., Hybrid War as a War on Governance. Small Wars Journal (19 August 2015). Available at: http://smallwarsjournal.com/jrnl/art/hybrid-war-as-a-war-on-governance.

Galeotti, M., Trump Was Right: NATO Is Obsolete. Foreign Policy (20 July 2017). Available at: http://foreignpolicy.com/2017/07/20/trump-nato-hybrid-warfare-hybrid-defense-russiaputin.

Transparency International (2017) Corruption Perceptions Index 2016.

Published 6 December 2018
Original in English
Translated by Martin Petrov
First published by Critique&Humanism 47 (2017)